Monday, August 31, 2009
Човекът
Отначало човекът бе сам. Излезе от дупката, където се беше свил и където се чувстваше сигурен и незастрашен. Поиска да излезе и той не знаеше защо и излезе и тръгна и видя и други хора, които вървяха. Отиваха към планината, така разбра от тях. Планината се виждаше в далечината. Всички отиваха натам, но никой не знаеше защо, сякаш нещо ги караше да вървят натам. Едни хора вървяха по – бързо, други по- бавно. Имаше млади и стари. Мъже и жени. Някой бяха красиви. Не, всички бяха красиви! Бяха различни. Всеки вървеше по своя път и рядко поглеждаше към другите. Човекът и той вървеше. Струваше му се,че върви доста бързо, но запомняше всичко което виждаше. Прескачаше локви, газеше в мочурища, прецапваше рекички, минаваше по мостове и полянки. Често го валеше дъжд и нерядко виждаше дъгата. Виждаше много хора по пътя. С едни се заговаряше, други отминаваше. Дори се влюби - три пъти. Първо в чернокоса ледена девойка с кристален син поглед. После в русо момиче с дълги коси и палави очи. Но те останаха назад, той беше по-бърз от тях. Виждаше, че някои ходят по двойки или с целите си семейства. Пожела и той да има семейство и неговата жена се появи. Срещна я в една гора, когато тя ронеше сълзи над един поток. Разбра че това е тя по гривната на ръката и. Беше си я представял тази гривна и като я видя разбра, че е тя. Това беше една красива старинна гривна с много разноцветни камани. Точно такава си беше представял. Веднага я хвана за ръка и тя спря да плаче. Попита я дали иска да върви с него към планината и тя кимна. Усмихна му се и му подари миг щастие. Завървяха заедно. Срещнаха и заека и змията и лъва и орела и пеперудата и мухата и лешояда и пауна и още безброй други животни и растения. Научиха се на много неща, но вървяха все натам към планината. Другите хора се чудеха какво има зад планината и те също се чудеха. Носеха се легенди, разкази, митове за отвъд планината. Човекът и жена му вървяха. Бяха вече съвсем близо. Само трябваше да минат билото, а след тях оставаха следите от стъпките им. Той и каза да стои тук и че той първи ще мине, но тя пожела да бъде първа. Не искаше да остава сама пред планината и той се съгласи. Тя отиде и изчезна. Той постоя малко. Хората отиваха и изчезваха. Огледа се, видя че няма нищо което да го задържа тук и той отиде и изчезна.
Tuesday, August 25, 2009
The Paradox
Several time ago I had a small talk with one person via internet. It was the so called “chat”.We spoke about love and relationships and he shared that he had not girlfriend. I asked him why. And he said that all girls were whores and look only in the pockets of men and were ready to do everything about money. He said he had no money, so he had not girlfriend. He shared also that he wanted the girl to love him because of himself and not because of his money.
After that conversation a thing appeared to me – “He wanted to be loved because of himself.” Maybe you will hear that sentence often, but behind it lays great complex question. A lot of guys say that they want to be loved because of themselves but do they realize that “themselves” often is very ugly. In fact they offer one very unpleasant and nasty person, who even if they themselves meet they won `t like. So here is the complexity of the problem. What they offer is not what a girl will like, but they not realizing that and their inner true self want to be loved which again shows their selfishness. They don’t have idea of their real self. They do not realize their real character, their attitude, their behavior. They don’t look objectively on themselves but they are wanting, wanting, wanting… They don’t have any virtue, but want to be loved and loved because of themselves. A great paradox. If you want to be loved you have to have a set of nice characteristics and to make efforts for the other side in the relationship. They don’t do this but they are blaming and complaining all the time. Always someone else is guilty. In that case the “whores”. The paradox and the misunderstanding are obvious.
FAIR WIND!
VPi
:X
After that conversation a thing appeared to me – “He wanted to be loved because of himself.” Maybe you will hear that sentence often, but behind it lays great complex question. A lot of guys say that they want to be loved because of themselves but do they realize that “themselves” often is very ugly. In fact they offer one very unpleasant and nasty person, who even if they themselves meet they won `t like. So here is the complexity of the problem. What they offer is not what a girl will like, but they not realizing that and their inner true self want to be loved which again shows their selfishness. They don’t have idea of their real self. They do not realize their real character, their attitude, their behavior. They don’t look objectively on themselves but they are wanting, wanting, wanting… They don’t have any virtue, but want to be loved and loved because of themselves. A great paradox. If you want to be loved you have to have a set of nice characteristics and to make efforts for the other side in the relationship. They don’t do this but they are blaming and complaining all the time. Always someone else is guilty. In that case the “whores”. The paradox and the misunderstanding are obvious.
FAIR WIND!
VPi
:X
Saturday, August 22, 2009
What Happened When Evil Envied Good
Once upon a time in the deep forest of one of the shiny islands called Birdland there were two birds. Of course there were a lot of birds on that island but those two were very important. One of them was called Nicy. He was ordinary bird, without any extraordinary decoration, but he had big and good heart. When somebody was sad he was always nearby to calm him down. He was joking and cheering up everyone from the island and birds and animals and humans. He never forgot to gratitude. She never forgot the birthdays of his friends and always gave them presents although he had not so much. He was doing good to everyone and that gave up to him pleasure and he was fulfilled and that was the sense of his life. He was always happy scattering happiness around him. Everybody in Birdland loved him. When someone met him it was followed by a smile and his mood got better. Everybody liked him, respect him and was happy to be around him.
The other bird was called Evy. He also had ordinary decoration like most of the birds on the island. But he was the opposite of Nicy. Ne was always evil, rude, frowning, sinister and cruel. Nobody liked him and he liked nobody. He was happy that he is evil that was the sense of his life. Everyone avoided him. But when someone occasionally met him he was abused, ill-treated, harmed and he became immediately sad and unhappy. That bird was born bad and he couldn’t go against his character. He was sowing hatred, pain and sadness around him. Nobody loved him – neither birds, neither other animals, neither humans.
One day as Evy was flying around he heard music and laughter. He came nearer and hid himself among the leaves. It was Nicy and his friends. They were playing on the glade with the threes and flowers. The spring was laughing, some birds were singing, the animals, the flowers and the threes were smiling. Humans were playing and Nicy was in the middle giving joy and pleasure. Evy look at that picture and got more and more embittered. He get home angry. His soul was full with malice and violence. He was blind from envy.
From that day Evy began to congratulate everyone. He began to smile to everybody and to joke with birds, flowers, threes, animals and humans. He tried to give happiness, to be polite. He gave presents to make friends with the other inhabitants of the island. He made himself to smile and to be cheerful. He wanted to be like Nicy. He wanted everybody to love and like him.
In the evenings when he was alone at home he was the old Evy – rude, bad, heartless and cruel. In the day he putted the mask of kindness and goodness, but at home he was more and more evil. He was so blinded of angriness and malice that he was thinking on the murder of Nicy. He hated him so much, although he was his first friend in the day when the mask was on. He decided to kill him and was planning carefully his deed. He planned to invite Nicy to his home in order to celebrate their friendship and to put sleeping-pill in his wine and then to chop him in pieces and to bury him in front of his house in order to delight to his deed every day. He could poison Nicy but this was not enough for the bad heart of the evil bird.
So the day came. Nicy was invited to dinner at Evy`s home. Nicy came and Evy putted sleeping-pill in the Nicy`s wine and made the ugly deed, he planned from days. He buried Nicy in front of his home and became happy.
FAIR WIND!
VPi
:X
The other bird was called Evy. He also had ordinary decoration like most of the birds on the island. But he was the opposite of Nicy. Ne was always evil, rude, frowning, sinister and cruel. Nobody liked him and he liked nobody. He was happy that he is evil that was the sense of his life. Everyone avoided him. But when someone occasionally met him he was abused, ill-treated, harmed and he became immediately sad and unhappy. That bird was born bad and he couldn’t go against his character. He was sowing hatred, pain and sadness around him. Nobody loved him – neither birds, neither other animals, neither humans.
One day as Evy was flying around he heard music and laughter. He came nearer and hid himself among the leaves. It was Nicy and his friends. They were playing on the glade with the threes and flowers. The spring was laughing, some birds were singing, the animals, the flowers and the threes were smiling. Humans were playing and Nicy was in the middle giving joy and pleasure. Evy look at that picture and got more and more embittered. He get home angry. His soul was full with malice and violence. He was blind from envy.
From that day Evy began to congratulate everyone. He began to smile to everybody and to joke with birds, flowers, threes, animals and humans. He tried to give happiness, to be polite. He gave presents to make friends with the other inhabitants of the island. He made himself to smile and to be cheerful. He wanted to be like Nicy. He wanted everybody to love and like him.
In the evenings when he was alone at home he was the old Evy – rude, bad, heartless and cruel. In the day he putted the mask of kindness and goodness, but at home he was more and more evil. He was so blinded of angriness and malice that he was thinking on the murder of Nicy. He hated him so much, although he was his first friend in the day when the mask was on. He decided to kill him and was planning carefully his deed. He planned to invite Nicy to his home in order to celebrate their friendship and to put sleeping-pill in his wine and then to chop him in pieces and to bury him in front of his house in order to delight to his deed every day. He could poison Nicy but this was not enough for the bad heart of the evil bird.
So the day came. Nicy was invited to dinner at Evy`s home. Nicy came and Evy putted sleeping-pill in the Nicy`s wine and made the ugly deed, he planned from days. He buried Nicy in front of his home and became happy.
FAIR WIND!
VPi
:X
Thursday, July 23, 2009
Екзистенциалната Книга - Моите Монолози
Другите
Нека мисловно разделим света на две. Разделяме света на аз и другите. Философът и писател Сартр в произведението си „При закрити врати” е възкликнал „Адът, това са другите”. Аз бих възкликнала – „Враговете, това са другите”. Замисляйки се върху тези постулати, достигам до заключението, че и двата са верни. Какво би правил самотен човек на Земята. Имаме пример за това от Даниел Дефо и неговият „Робинзон Крузо”. Картината е ясна. Човекът не може без другите, човекът е социално същество. Нужни са му, за да се огледа в техните очи, за да пожелае тяхната обич и уважение, което няма да получи. Да помечтае за очаквана похвалата, която рядко ще чуе. Да даде любов, която ще бъде отхвърлена. Да поиска любов, която няма да му бъде дадена. Да потърси нежност, вместо която ще получи агресия. Хората са жаловити, сантиментални и нежни към себе си, а жестоки, груби и несправедливи към другите. Хората знаят какво искат да получат от другите, но не го получават както и те самите знаят какво трябва да дадат, но не дават. Сякаш всеки друг е наш враг или съперник. А всички се нуждаят от едни и същи неща – от блага дума, любов, нежност, разбиране, уважение, загриженост. Не се разбираме, а искаме едно и също. Сякаш говорим на различни езици.Това объркване, това неразбирателство, това нежелание да разберем другия, това нежелание да му направим добро е поради една проста причина човека не обича другите, те са врагове. Всеки друг ни е враг. Той не заслужава нашето добро. Не заслужава нищо, не заслужава колкото аз. И така омагьосания кръг се върти – всеки има потребности и мисли, че ги заслужава, но не дава на другите, защото за него те са врагове и не им се полага. „Адът, това са другите”. Те ни обиждат, те ни насилват, те ни унижават, те ни вършат зло, те ни мислят най-лошото. До кава степен сме обвързани с тези други? До безкрай, светът така е създаден. Всеки човек иска да е част от общество. Той е социално животно. Реализира се в пространството на обществото. Без общество той би греел като самотна звезда на небосклона, но никои нямаше да го види, да оцени неговия блясък и тогава блясъка би загубил смисъла си. Блясък, който не заслепява никого. Човекът е социално същество. Той има нужда от другите, те са необходимото зло. Единствената връзка между него и другите е комуникацията. Той има нужда да комуникира, да се сравнява, да обменя мисли и идеи, да обогатява себе си и да говори със същите тези други, враговете. Комуникацията е един от най-съществените начини за изява на самото ти аз, че си тук, че мислиш, че чувстваш, че си жив. Това е спонтаната връзка между хората, енергиен обмен, жица с високо напрежение, която свързва две души. По нея текат емоции, импулси, мисли и идеи с всякаква честота. Чрез комуникацията човек презентира себе си и показва образ, който иска другите да възприемат. Естествено уловките при комуникацията са много. Всеки може да излъже, да се представи по друг начин, да се маскира и да играе роли. Но това е рядкост и бързо бива разкрита от наблюдателно око. В общия случай начинът, по който човек комуникира с другите разкрива собствената му същност.
Разглеждайки, хората ще разкрия двата типа личности, които са обобщени в две групи, в които естествено има много разновидности. Ако нашата личноат е по-екстровертна, разговорлива и отворена, то това е човек с честни, открити намерения, който не се притеснява как ще го възприемат него или думите му. Той няма комплекси, изявява себе си открито, разкрива се изцяло пред другите. В повечето случай това е добър, честен човек, готов да помогне, отворен към всякакъв тип хора, силен и уравновесен. В обратния случай, ако имаме мълчалив човек, който стои отзад, за да не бъде забелязан и само наблюдава, но не участва в каквото и да било. Това е човек прекалено стеснителен, притеснен, не искащ да покаже себе си поради комплекси. Той не е открит, страх го е да бъде себе си, да се изяви. Често е потаен в намеренията си, поради обърканите си чувства. Такива хора са неудволетворени, комплексите, които имат ги изяждат и отварят вратите на по-лоши чувства – завист, омраза, а и по-далеч, стигат и до нечестни постъпки и необосновани отмъщения и ненужна жестокост и агресия. Това неудовлетворение от блокираната самоизява се превръща в неудовлетворение от себе си и в омраза към околните, които свободно се изявяват, отваря вратите към зависта, която води и омразата и това се обръща в лоши постъпки. За това, че не харесваме себе си наказваме другите.
Ние сме тук, за да греем, да покажем себе си, да ни видят, да ни чуят, да ни оценят. Търсим тази оценка от другите, но рядко я получаваме , а тя е толкова важна за нас. Ние се нуждаем от обожанието на другите както и те от нашето, но нито те нито ние го даваме по една и съща причина – ние сме врагове. Тази липса на изява и последващите я злоба, завист и омраза водят след себе си лицемерие, принизяващо одумване, с цел да изявят себе си и да приобщят слушателите си към тях – така тези слаби комплексирани човеци започват да се чувстват силни и значими и повдигат собственото си потъпкано самочувствие. Но това е една илюзия, те имат самочувствие само когато изпитват злоба завист и омраза, в друга ситуация те са отново тези комплексирани, страхливи хора. Не трябва да ги съдим, те са такива - неуверени, страхливи, комплексирани. Те сами са се оковали, а оковите им тежат. Зависта, злобата и омразата единствено ги правят щастливи. Тогава те са силни, само така могат да изтръскат окаляното си самочувствие, но за съжаление хвърлят калта върху себе си.
Желанието да нараниш. Желание да нараняват имат тези злобни и мразещи хора, които наранявайки се чувстват добре от това, че тяхната омразна жертва се чувства зле. Това е характеристика на човек облякъл дрехата на злобата, сложил шапката на омразата и маската на жестокостта. Това са същите тези страхливи, комплексирани хора, които грабвайки меча на злобата и омразата се чувстват силни. Това е комплекса на блокираната изява, на страха от изява, на комплексите и вътрешната неудволетвореност.
Защо възприемаме другите като врагове? Дълго мислих по този въпрос и ми изникна един отговор. Всичко идва от огромния егоизъм на всеки от нас. Ние егоистично искаме всичко да имаме, искаме да сме повече от другите, искаме да постигнем повече, да бъдем повече.
Готови сме на всяка цена от егоизъм да постигнем всичко това. Такъв съм аз, но такъв си и ти, такива са другите, такива са всички. Водим една непрестанна война с другите за да победим ние, ние да сме на върха. Всеки друг е враг. А защо искаме ние да сме на върха, да сме първи? Защо никой не харесва второто място. То все пак е второ, не е последно. Защото никой не иска да е победен. Отново егото се обажда. Искаме да сме първи, за да сме по – напред от другите, за да сме повече, за да не са като нас. Това вътрешно его е виновно. Но то е вродено във всеки от нас. То ни дърпа напред. То ни помага в битките с живота. То е като инстинкт. Представете си човек без его. Той не би оцелял. А в живота и в природата оцелява най-силния. Егото ни дава стимул да се борим и да оцеляваме. Всеки човек го притежава и притежавайки го, то прави всеки друг враг.
София
Март, 2009г.
Нека мисловно разделим света на две. Разделяме света на аз и другите. Философът и писател Сартр в произведението си „При закрити врати” е възкликнал „Адът, това са другите”. Аз бих възкликнала – „Враговете, това са другите”. Замисляйки се върху тези постулати, достигам до заключението, че и двата са верни. Какво би правил самотен човек на Земята. Имаме пример за това от Даниел Дефо и неговият „Робинзон Крузо”. Картината е ясна. Човекът не може без другите, човекът е социално същество. Нужни са му, за да се огледа в техните очи, за да пожелае тяхната обич и уважение, което няма да получи. Да помечтае за очаквана похвалата, която рядко ще чуе. Да даде любов, която ще бъде отхвърлена. Да поиска любов, която няма да му бъде дадена. Да потърси нежност, вместо която ще получи агресия. Хората са жаловити, сантиментални и нежни към себе си, а жестоки, груби и несправедливи към другите. Хората знаят какво искат да получат от другите, но не го получават както и те самите знаят какво трябва да дадат, но не дават. Сякаш всеки друг е наш враг или съперник. А всички се нуждаят от едни и същи неща – от блага дума, любов, нежност, разбиране, уважение, загриженост. Не се разбираме, а искаме едно и също. Сякаш говорим на различни езици.Това объркване, това неразбирателство, това нежелание да разберем другия, това нежелание да му направим добро е поради една проста причина човека не обича другите, те са врагове. Всеки друг ни е враг. Той не заслужава нашето добро. Не заслужава нищо, не заслужава колкото аз. И така омагьосания кръг се върти – всеки има потребности и мисли, че ги заслужава, но не дава на другите, защото за него те са врагове и не им се полага. „Адът, това са другите”. Те ни обиждат, те ни насилват, те ни унижават, те ни вършат зло, те ни мислят най-лошото. До кава степен сме обвързани с тези други? До безкрай, светът така е създаден. Всеки човек иска да е част от общество. Той е социално животно. Реализира се в пространството на обществото. Без общество той би греел като самотна звезда на небосклона, но никои нямаше да го види, да оцени неговия блясък и тогава блясъка би загубил смисъла си. Блясък, който не заслепява никого. Човекът е социално същество. Той има нужда от другите, те са необходимото зло. Единствената връзка между него и другите е комуникацията. Той има нужда да комуникира, да се сравнява, да обменя мисли и идеи, да обогатява себе си и да говори със същите тези други, враговете. Комуникацията е един от най-съществените начини за изява на самото ти аз, че си тук, че мислиш, че чувстваш, че си жив. Това е спонтаната връзка между хората, енергиен обмен, жица с високо напрежение, която свързва две души. По нея текат емоции, импулси, мисли и идеи с всякаква честота. Чрез комуникацията човек презентира себе си и показва образ, който иска другите да възприемат. Естествено уловките при комуникацията са много. Всеки може да излъже, да се представи по друг начин, да се маскира и да играе роли. Но това е рядкост и бързо бива разкрита от наблюдателно око. В общия случай начинът, по който човек комуникира с другите разкрива собствената му същност.
Разглеждайки, хората ще разкрия двата типа личности, които са обобщени в две групи, в които естествено има много разновидности. Ако нашата личноат е по-екстровертна, разговорлива и отворена, то това е човек с честни, открити намерения, който не се притеснява как ще го възприемат него или думите му. Той няма комплекси, изявява себе си открито, разкрива се изцяло пред другите. В повечето случай това е добър, честен човек, готов да помогне, отворен към всякакъв тип хора, силен и уравновесен. В обратния случай, ако имаме мълчалив човек, който стои отзад, за да не бъде забелязан и само наблюдава, но не участва в каквото и да било. Това е човек прекалено стеснителен, притеснен, не искащ да покаже себе си поради комплекси. Той не е открит, страх го е да бъде себе си, да се изяви. Често е потаен в намеренията си, поради обърканите си чувства. Такива хора са неудволетворени, комплексите, които имат ги изяждат и отварят вратите на по-лоши чувства – завист, омраза, а и по-далеч, стигат и до нечестни постъпки и необосновани отмъщения и ненужна жестокост и агресия. Това неудовлетворение от блокираната самоизява се превръща в неудовлетворение от себе си и в омраза към околните, които свободно се изявяват, отваря вратите към зависта, която води и омразата и това се обръща в лоши постъпки. За това, че не харесваме себе си наказваме другите.
Ние сме тук, за да греем, да покажем себе си, да ни видят, да ни чуят, да ни оценят. Търсим тази оценка от другите, но рядко я получаваме , а тя е толкова важна за нас. Ние се нуждаем от обожанието на другите както и те от нашето, но нито те нито ние го даваме по една и съща причина – ние сме врагове. Тази липса на изява и последващите я злоба, завист и омраза водят след себе си лицемерие, принизяващо одумване, с цел да изявят себе си и да приобщят слушателите си към тях – така тези слаби комплексирани човеци започват да се чувстват силни и значими и повдигат собственото си потъпкано самочувствие. Но това е една илюзия, те имат самочувствие само когато изпитват злоба завист и омраза, в друга ситуация те са отново тези комплексирани, страхливи хора. Не трябва да ги съдим, те са такива - неуверени, страхливи, комплексирани. Те сами са се оковали, а оковите им тежат. Зависта, злобата и омразата единствено ги правят щастливи. Тогава те са силни, само така могат да изтръскат окаляното си самочувствие, но за съжаление хвърлят калта върху себе си.
Желанието да нараниш. Желание да нараняват имат тези злобни и мразещи хора, които наранявайки се чувстват добре от това, че тяхната омразна жертва се чувства зле. Това е характеристика на човек облякъл дрехата на злобата, сложил шапката на омразата и маската на жестокостта. Това са същите тези страхливи, комплексирани хора, които грабвайки меча на злобата и омразата се чувстват силни. Това е комплекса на блокираната изява, на страха от изява, на комплексите и вътрешната неудволетвореност.
Защо възприемаме другите като врагове? Дълго мислих по този въпрос и ми изникна един отговор. Всичко идва от огромния егоизъм на всеки от нас. Ние егоистично искаме всичко да имаме, искаме да сме повече от другите, искаме да постигнем повече, да бъдем повече.
Готови сме на всяка цена от егоизъм да постигнем всичко това. Такъв съм аз, но такъв си и ти, такива са другите, такива са всички. Водим една непрестанна война с другите за да победим ние, ние да сме на върха. Всеки друг е враг. А защо искаме ние да сме на върха, да сме първи? Защо никой не харесва второто място. То все пак е второ, не е последно. Защото никой не иска да е победен. Отново егото се обажда. Искаме да сме първи, за да сме по – напред от другите, за да сме повече, за да не са като нас. Това вътрешно его е виновно. Но то е вродено във всеки от нас. То ни дърпа напред. То ни помага в битките с живота. То е като инстинкт. Представете си човек без его. Той не би оцелял. А в живота и в природата оцелява най-силния. Егото ни дава стимул да се борим и да оцеляваме. Всеки човек го притежава и притежавайки го, то прави всеки друг враг.
София
Март, 2009г.
Екзистенциалната Книга - Моите Монолози
Смъртта
Наскоро бях на погребение на мой близък познат. Времето беше мрачно, навяваше меланхолия. Облаците бяха тежки и черни, купести, дъждовни. Но дъжд все още нямаше.
Нашата малка група се беше събрала около изкупа и слушахме опелото на попа. Повечето хора бяха с мрачни физиономии. Няколко жени хлипаха, но не видях някои от мъжете да плаче. Нали мъжете не плачат. Така е само в приказките. Според мен плачат, но тайно, но и това е мъжествено. Всички стояхме с по свещ в ръка и предполагам никои не слушаше отчето, а бродеше из своите мисли, спомени и емоции. Опелото беше хипнотизиращо. Всеки ще ме разбере, ако е слушал православен поп, рецитиращ на старобългарски под носа си някакви псалми. Чуваше се ясно само „Амин”. Хората бяха с наведени глави. Моята глава беше празна, чувствах се някак безчувствена от което се събуждаше моята гузна съвест. Но не изпитвах нищо. Ужасно безчувствие. Сякаш не бях там, сякаш това не се случваше. Аз ли бях най-коравосърдечната тук. Всичко се случвасхе някак далеч извън мен. Случваше се сякаш не ме засягаше. А ме засягаше. Един ден и аз щях да потегля по моя път към отвъдното. Но сега за всички нас там на погребението това не беше на дневен ред. Вродения егоизъм на човека или инстинката му за самосъхранение не ни дават да се потопим напълно в ситуацията и да усетим всяка ужасяваща емоция и всяко страшно чувство, да усетим ужаса от това което се случваше. Това минава покрай нас, а ние гледаме да не мислим за него. Една нощ не можeх да заспя и през цялото време си мислех за смъртта. Как ще изчезна, как затваряйки очи вече ме няма. Как съм едно нищо. Как спирам да съществувам и изчезвам. Ужаса от това ме беше обгърнал, не затварях очи, терзаех се, напираха чувства на мъка, ужас и страх. Мислех си колко ще ми липсват близките, слънцето и дъжда. Мислех. Чувствах. От силните емоции, напиращи в гърдите ми дори зациклях на дадена мисъл и изживявах ужаса отново и отново. Справедливо ли е? Справедливо ли е за нас хората? Най-накрая заспах. На сутрината все още погълната от тези тежки подтискащи мисли, попитах майка си.
- Страх ли те е от смъртта?
- Не, нищо лошо не съм направила.
- Не те ли ужасява, не те ли плаши? – настоявах аз.
- Не. Когато дойде, тогава ще я мислим. – простичко отговори тя.
Когато дойде времето, едва ли ще имаме време да мислим за нея. Майка ми, като типична Везна ( тук само хората, които се занимават с астрология ще ме разберат), възприемаше живота по-безразлично, малко по – леко, малко по – безпристрастно, с доза безчувственост и с някаква практичност – да не мисли за неща, които всяват тревога, за да е добър денят ни днес. Нейната логика на въздушен знак не можеше да отговори на моите скорпионски мъки и терзания. За мен това не беше задоволителен отговор. Трябва да се стигне до дъното на нещата и от там да изскочи истината независимо каква е тя. Мога да я понеса. Скорпионът в мен иска да я знае без значение лоша или добра, без значение от последствията. И тъй като никой не може да отговори, Скорпионът би дръзнал да попита дори Бог. Аз лично постоянно му задавам въпроси. Края на опелото ме сепна. Бях се отнесла в моите мисли и не виждах какво става около мен.
Започнахме бавно да поставяме свещите и да хвърляме малка шепа пръст върху ковчега. Това беше нашето последно сбогом, нашето уважение и нашата съпричастност. Отдръпнахме се настрани докато закопаят гроба и бавно всички започнаха да се разотиват.
Тръгвайки си от тук те продължават своя живот, живейки сякаш това никога няма да ни се случи. Смъртта на един човек, този край от който всеки се страхува, за които мисли често като заспи, който го плаши и ужасява всъшност е една обикновенна случка. Не по различна от всяка друга, нещо едва ли не ежедневно. Този важен момент, завършека на един човешки живот е просто една случка, толкова обикновенна и незначителна за другите. Просто един техен полуден или няколко часа. Края на този живот, края на всичките радости мъки и скърби на този човек, края на мечтите и любовта, края на цял един живот е почетен просто за няколко часа, от няколко човека. Да, те ще почувстват липсата му за месец, два, ще потъжат за него или повече за себе си. Накой други ще го носят в сърцето си с години. Самата физическа смърт трае по-малко от минута, няколко секунди. Не е ли и това един безславен финал. Но по-добре така. Съдбата проявява милост, благосклонна е към нас, няма агония, страх и ужас с часове. Смъртта е мигновена. Едва ли би имало по – добър вариант. Все пак провидението не е жестоко, поне в този случай. Дори в този последен час или минута или секунда ние прекрачваме прага на смъртта мигновенно, без да усетим, без да има минута да разбираме, чувстваме или мислим. Смъртта е мигновенна, а погребението е една обикновенна среща на близки и познати. Това ли заслужаваме? Цял живот човек се бори, за да живее, бори се за да оцелее, бори се за да постигне нещо. Цял живот твори, работи, развива се, учи, постига и допринася за развитието или на човечеството или на цивилизацията. Завършека на този живот не е ли принизен, не е ли безславен. Все пак този човек беше тук, живя, показа се на света. Света го видя, другите го видяха, някой го обичаха, за други беше утеха и помощ. Не е ли нищожен този край след живота на човек, изпълнен с борба и страдания. Това е края на земния му път, нещо толкова важно, по-важно от всичко на света, по-важно от политическите борби, по-важно от научните постижения, по-важно от философките теории и от религиозните войни. Човешкият път е сто пъти, ако не и хиляди пъти по-важен за това защото е кратък, защото свършва. Всичко останало ще остане. Виждали сме дебелите прашни книги в библиотеките пълни с история, философия и наука. Но колелото на човешкият живот е много по-важено и в същото време е принизено до мятане в една яма. Справедливо ли е? Мятаме тялото на този човек в дупката и го затрупваме. Затрупваме мечтите му, спомените му, делата му, живота му. Това е един недостоен завършек. Може би не само аз мисля така, така са мислили и нашите предци и за това има традиция и до днес на гроба на починалия да се сложи паметник, красив, изписан, със снимка. Това е почитта към човека. Знаете, че по принцип паметници се правят по различни поводи, например на знаменити личности или по случай важни събития. Паметника на гроба е нашата почест, нашето преклонение и е камък, който да просъществува през вековете, който вечно да стои и да напомня, че под него е положено човешко същество, което е било от огромно значение, дори и само с това, че е живяло и е било на тази Земя, подчинявайки се на нейните сурови закони. Това е един малък реванш за несправедливостта към човека, водил живот, в който е страдал, мечтал, самоусъвършенствал се е и е допринасял.
В миналото древните фараони в Египет са строяли пирамиди в своя чест и са се мумифицирали, подготвяйки се за живота след смъртта, а също така са пълнили гробниците си с вещи, които можели да им потрябват, както и много накити и злато, за да се разплащат в отвъдното. Наистина с такива привилегии са се ползвали само членове на властващата династия, но това показва уважението и почитта към смъртта, като нещо много съществено в техния живот и като неизменна част от живота на всеки. Те са уважавали смъртта, а вярата им за задгробно царство и за живот след смъртта за сега са под въпрос. В днешно време смъртта е нещо обикновенно, случва се постоянно, безразлични сме към нея и даже я забравяме доста бързо. Тя е проблеми за роднините, допълнителни разходи, оформяне на документи и една две въздишки. Няма пирамиди, няма купища злата и скъпоцени предмети. Карайки колата навръщане от погребението вече беше заваляло и тази меланхолия се пропи в мен и започна да ми навява мисли и разъждения за равносметки. Появиха се и ненужните емоции. Незнам защо дъжда действа по този начин. Затваряш се за света и се отварящ за собственото си аз. Вмъкваш се дълбоко в собствения си свят. Да, смъртта е жестока, в днешни дни погребението принизява покоиника. Тази важна необикновена случка за него - края на живота му е нещо обикновено за другите, част от плана им за деня.. Той може да е бил професор, учен, президент, чиновник, адвокат, лекар, а също и престъпник, нехранимайко, отрепка. Може да е бил морален, честен, справедлив, чувствителен, грижовен, внимателен или точно обратното. Може да е постигнал нещо, а може да не постигнал нищо, дори да е рушил цял живот. Възможно е да е водил праведен живот, да е помогнал на човечеството, да се е борил за велики каузи. Но пред лицето на смъртта това не е от значение, получаваш празен трап, като всеки друг. Пред смъртта всички сме равни, независимо от делата си. Справедливо ли е това? Пристигнах у дома, паркирах колата. Още валеше. Влязох в къщи и легнах на леглото си с разпрени ръце и си помислих, че ако беше слънчев ден едва ли щях да мисля за нещо подобно. Запитах се, отново, къде е справедливостта? Справедлива ли е смъртта като край на човешкото битие? Справедливо ли е да си отиваме толкова безславно и след време да сме забулени в забрава? Справедливо ли е всички да сме равни пред смъртта? Справедливо ли е от човешка гледна точка? Абсолютно не. Не е често цял живот да се стремиш, да печелиш, да побеждаваш и в един миг всичко да ти бъде отнето, да изчезне и не само то а и ти да изчезнеш в този миг, да спреш да съществуваш сякаш никога не си бил тук, сякаш живота ти е бил безсмислен, ненужен, сякаш цялата твоя суета е била една празна игра. Смъртта слага край на всичко. Станах погледнах през прозореца и се заслушах в чукането на капките по перваза. Тяхното тракане напомняше мелодия – монотонна, но успокояваща, хипнотизираща. Справедливо ли е? Въпроса трополеше с всяка нова капка разбиваща се на перваза. Всеки рано или късно отива там от където никои не се е върнал. Бива затрупан, оставен на всякакви гадинки, които унищожават тялото му, единственото доказателство за неговото съществуване. Пред смъртта и гадинките всички сме равни. Тук няма почести, титли или привилегии, няма вип персони, милионери, а и подкупи няма. Закона на смъртта е строг. Забързани, ние не оценяваме, че живота е един театър, всеки играе роля каквато му е отредена или каквато той иска или заслужава. Във вихъра на това ние рядко се замисляме и се потапяме в ненужни емоции и правим безсмислени усилия и постъпки в името на собственото си аз от суета. Влизаме в отношения, изпитваме чувства, захранваме своето его непрекъснато, затрупваме се с вещи, които си мислим, че ни носят радост. Дрехи, коли, къщи, постове и титли всичко е тленно. А всъшност ние всички сме еднакви и равни. Каква е разликата между милионера, който слиза от лимузина, облечен по последна мода с красива жена под ръка и продавача на вестници, облечен семпло, непетенциозно. Съвсем спокойно можеше да са в обратна позиция. Милионера да продава вестници, а вестникаря да слиза от лимузина. В живота е така - социалните придобивки, физическата красота, умствения потенциал, талантите и способностите разделят хората и ги правят различни. Но това е така, за да съществува театъра на живота. Бихте ли гледали постановка с еднакви актьори, които са в синхрон и правят едно и също. Едва ли. Такъв е живота, но при смъртта не е така. Пред нея всеки е равен и минава по реда си.
Загледана в небето отново се замислих. Припомних си попа, който припяваше благословените думи. Дали Християнството дава отговор на тези въпроси. Според християнските канони Бог е справедлив. Справедливостта се състои в това, че човек живее, има право на избор, има право да греши, но и право да се покайва и да иска прошка. Но като цяло трябва да води праведен живот на земята. След като свърши тления му път той се възнася до портите на Рая където е поставен на съд. Свети Петър държи ключа от Рая и той решава дали да пусне душата на починалия вътре. Под микроскоп разглеждат живота на възнеслата се душа и и претеглят греховете. Ако е съгрешила я изпращат в Ада да се мъчи и изкупва греховете си и то не един живот, а завинаги. Цял живот човек се мъчи на Земята. Ще признаете, че страданията, мъките и нещастията са много, изкушенията също. Да си човек не е лесно. Понякога товара е по-тежък от камъка на Сизиф, а планината по висока от неговата. И въпреки тежката човешка съдба на Земята, християнската вяра заплашва с адски мъки в Ада всеки грешник. Справедливо ли е?Нали Бог е всеопрощаващ. Но факт е, че пред Свети Петър всички сме равни, както пред смъртта и гадинките. Има обаче една разлика нашите дела вече имат значение. Нашите постъпки са анализирани, взети под внимание и съдени. Безпристрастно и справедливо разгледани и в зависимост от тях душата отлита нагоре към райските порти или пада надолу в адските кръгове. За съжаление съвремения човек не вярва в тези притчи, но дали това дава отговор на въпроса за справедливостта? Дъждът се усилва, аз пак лягам на леглото с разперени ръце и чувам тътена са светкавица може би на 5 км от тук. Християнството открива пред мен частичен отговор на въпроса за справедливост. Да, Бог е спаведлив, справедливо съди, справедливо наказва. Пред него всички сме равни, никои не носи торбичка с пари и вещи, няма привилегии за този или онзи. Християнската философия дава отговор на въпроса защо умира човека. Той живее на Земята, там е подложен на изкушения, поставят му капани, за да го изпробват, трябва да спазва правила, да се бори с вътрешната си изначална грешна природа и да постъпва по светия закон, отправят му съблазни, за да съгреши, но ако устои го очаква вечен блажен живот в Рая. Това е тест. Справедливо е. Но, човек се ражда един път и има само едно лице, един образ и една характеристика – ражда се грозен, глупав, беден, болен, инвалид или красив, умен, богат, здрав. Оттук излиза, че хората не са равни отново. Раждаш се в една страна, в един град, при едни родители. Живееш и умираш такъв. От тези твои характеристики зависи развоя на целия ти живот, зависят дори и изборите, които ще направиш. А имаш право само на един живот. Справедливо ли е това? Справедливостта в светите закони стига до там, че съдят човека справедливо, но таят в себе си друга несправедливост, а именно при тегленето на жребия всеки има право на едно билетче.
Видяхме, че хората са равни пред смъртта, което не е справедливо, зашото хората са различни. Видяхме, че според Християнството хората са равни пред светите закони и са съдени справедливо след което са наказани или възнаградени, но имат право само на един живот и на едни човешки характеристики. Тук условието за равенство липсва. Погледнах към прозореца отново. В такъв ден човек може само да лежи и да слуша музиката на капките. Справедливост няма. Седнах отново на леглото и видях слънцето как свети зад един от облаците образуваики небесна дъга. Загледах се. После отместих поглед и легнах отново с разперени ръце и крака. От толкова мислене главата ме заболя. Мъката и огорчението от погребението си бяха отишли. Но смъртта беше още тук. Замислих се за момент отново за Християнството. То е велика идея, направена е да спаси света, както Исус спасява света и хората. Замислих се за миг какво щеше да стане ако Исус не съществуваше и християнството не се беше развило. Дали сега щяхме да сме живи, дали нямаше отдавна да сме се саморазрушили, дали доброто щеше да бъде водещо в нашата цивилизация. Дали законодателствата на държавите щяха да гравитират около доброто, справедливостта, честността и равните права.. Дали щяхме да помагаме на слабите, болните и възрастните. Исус наистина спаси нашия свят. Даде завет, който е в основата на съвремната цивилизация и морал. Бродейки из мойте мисли, търсейки справедливост в смъртта, достигнах до едно единствено заключение и отговор. Може би дъгата ме озари. Един божествен занк не търпящ никави християнски канони, необясним за християнските трактати, но толова близък до обикновенния човек. Не познавам човек, който да е видял дъга и да не се е усмихнал или поне да не се почувствал щастлив. А ако това не е Бог, какво друго е той.
Дъгата внесе в мен радост и спокойствие и някакво озарение. Дъждът беше почти спрял. Ръмеше съвсем леко и аз чувах шума от капките като тихо шушукане. В обърканите ми мисли за спредливостта на смъртта и за все още тормозещите ме въпроси, проблесна искара. Припомних си източните философии, които са най-дълбокото знание за света, извиращо отвътре, от сърцата и душите на древните източни мъдреци, които медитирайки го получават с висше. Просната на леглото, премислих всичко което знам. И тук открих отговора на моята загадка. Бавно доминото се нареди пред очите ми. Основното в източните философии е прераждането. Християнството, както и древните египтяни вярват в живот след смъртта, както и още много религии, философии, религиозни учения и течения и различни езически религии. Дори може би няма да сгреша ако обобщя, че всички движения с религиозна насоченост вярват в живот след смъртта. Това навежда на мисълта, че живот след смъртта е възможен и съществува, след като е описан в толкова много различни религиозни течения и вярвания, възникнали на различни континенти по цялта Земя, датиращи от различни времеви периоди. Ясно е, живот след смъртта има, но тук изниква друг въпрос. Какъв? Връщайки се към източните философии и в частност към прераждането, което е един неспиращ процес на живота, необикновен кръговрат, който го има и в природата, навсякъде около нас. Този кръговрат е може би единствения закон на Земята и той е без изключения. Свикнали сме винаги да има изключения, които да потвърждават правилото, но тук няма. Цялата природа спазва този закон на кръговрата, на преобразуването, на преминаването на едно нещо в друго, на преливането на нещата от едно в друго, на тази верига която свързва всичко в едно бясно колело, в което от всяко нещо произлиза другото и така до безкрай, като не липсва нито един елемент. Всеки елемент се произвежда от предния, а всеки елемент произвежда следващия. Закона на кръговрата властва и над човека. Дедуктивно от всичко това следва, че закона за кръговрата действа и върху човешките души. Раждаш се, умираш след това се прераждаш в друг, умираш и така до безкарай, докато не усъвуршенстваш себе си, както е според източните мъдреци. И ето тук открих справедливостта. Един път се раждаш красив, умен, богат в добро семейство, друг път грозен, глупав, беден в лошо семейство, трети път грозен, болен, умен, богат в лошо семейство или здрав, красив, глупав, беден в лошо семейство. Конфигурациите са безброй и определено е справедливо. Равни сме. На никого не е дадено в повече или в по – малко. Опитваш от всичко в живота. Запознаваш се с всяка подробност, за да се научиш по-добре. Изпитваш целия калейдоскоп, предоставен на Земята. Изпитваш всяка емоция, чувство, преживяваш различни събития, взимаш решения, учиш всякакви уроци, решаваш различни задачи. Виждаш света при всяка нова инкарнация под друг ъгъл.Това ти помага да учиш уроците, да се усъвършенстваш, което е и целта според източните учения. Ние сме тук да усъвършенстваме нашите души. Но и тук има миг на равносметка. Както в Християнската религия, така и в източните учения се проповядва, че след смъртта има „съд”, на който се разглеждат делата на душата. Дали е успяла или не да разреши своите задачи за тази инкарнация, научила ли е своите нови уроци, успяла ли е да преодолее негативните си черти. Душата трябва да реши новите задачи, но и да реши натрупани задачи от предишни инкарнации. Не ги ли реши, те ще се повтарят отново и отново във всяка следваща инкарнация и дори ще се задъбочават.
На базата на постигнатото от душата през този и живот се прави новата програма за следващата и инкарнация. Така цикълът продължава, кръговрата не спира, колелото се върти. Така, по-лесно се обяснява и онзи безславен край – смъртта. Малкото събрание, опелото, прошката с човека и след това скромната почерпка както е обичаят в нашата страна. Това е едно малко събрание от хора, изпращащи душата на покойника към следващия етап от неговото развитие. Кръговрата продължава. Смъртта е една трансформация, елемент от веригата на кръговрата, част от цикъл. За това умираме, защото кръговрата трябва да продължи, но това не е край за нас, а ново начало. Начало с нова инкарнация с нови задачи за решаване. Сега смъртта изглежда справедлива. Смъртта не е страшна, тя дори е възможно най-лека – трае секунди. Виждала съм умиращ човек. Помислете на какви много по-тежки страдания и болки сме подложени през живота си. Смъртта е просто един завършек на нашия път и врата към новия път, които ни очаква. Откривайки справедливостта в източната философия, не прави живота ни по-лек, но все пак дава обяснение за справедливите правила, които властват тук на Земята и в нашия свят. Смъртта не е нещо безсмислено и обезсмислящо, не е принизение на живота, не е недостоен край. Трудно е на хората да го разберат, вкарани в латино сериали, драми и трагедии, чувствайки всичко с пълна сила и много емоционално. Отворени само за днес и сега, играещи в този театър на живота, облечени в костюми и маски, а отдолу са еднакви, нежни и мили души. Просто, души поели по пътя на усъвършенстването. И тогава всичко изглежда справедливо.
Дъждът отново се усили, мокри гълъби се тресякаха на перваза. Дъгата беше изченала и вече се свечеряваше. Бях прекарала в мислене целия следобяд, но бях доволна, бях открила смисъла. Днешното погребение вече не ми изглеждаше толкова принизително, нито пък толкова тъжно. Вярвах че този човек скоро ще се прероди и ще започне наново да учи своите уроци и опитности по пътя си към съвършенството. Неговта душа ще броди около нас поне през първите 40 дена, така е преданието. И на него му е мъчно за нас. Както за нас раздялата беше тежка, така и за него не е била лека. Трябва да си кажем сбогом и всеки трябва да тръгне по своя път, освободен. Защото всичко е простено.
Утре ще запаля свещ за този мои познат в църкавата и за собствено облекчение, и за Бог да прости. Станах от леглото. Бях прекарала там близо 5 часа. Станах и слязох долу да нахраня и разходя кучето и да свърша всичко останало, което ме очакваше. Трабваше да усвоя някои уроци от моята инкарнация и да реша ежедневните си задачи.
През ноща, преди да заспя, дъждът продължаваше да трополи монотонно и хипнотизиращо, а аз бавно се унасях под приспивната му песен, но в главата ми все още се преплитаха картините от днешния ден и кънтяха мислите: „Справедливост има. Създателят (няма да се ангажирам с имена) е строг и справедлив и това е един от най-справедливите закони. Закона за кръговрата – нищо не се губи. Справедливост има. В Създателят е и магическия жезъл и острия меч и мекото перото, с което помилва. Справедливостта винаги ще възтържествува”.
София
Март, 2009г.
Наскоро бях на погребение на мой близък познат. Времето беше мрачно, навяваше меланхолия. Облаците бяха тежки и черни, купести, дъждовни. Но дъжд все още нямаше.
Нашата малка група се беше събрала около изкупа и слушахме опелото на попа. Повечето хора бяха с мрачни физиономии. Няколко жени хлипаха, но не видях някои от мъжете да плаче. Нали мъжете не плачат. Така е само в приказките. Според мен плачат, но тайно, но и това е мъжествено. Всички стояхме с по свещ в ръка и предполагам никои не слушаше отчето, а бродеше из своите мисли, спомени и емоции. Опелото беше хипнотизиращо. Всеки ще ме разбере, ако е слушал православен поп, рецитиращ на старобългарски под носа си някакви псалми. Чуваше се ясно само „Амин”. Хората бяха с наведени глави. Моята глава беше празна, чувствах се някак безчувствена от което се събуждаше моята гузна съвест. Но не изпитвах нищо. Ужасно безчувствие. Сякаш не бях там, сякаш това не се случваше. Аз ли бях най-коравосърдечната тук. Всичко се случвасхе някак далеч извън мен. Случваше се сякаш не ме засягаше. А ме засягаше. Един ден и аз щях да потегля по моя път към отвъдното. Но сега за всички нас там на погребението това не беше на дневен ред. Вродения егоизъм на човека или инстинката му за самосъхранение не ни дават да се потопим напълно в ситуацията и да усетим всяка ужасяваща емоция и всяко страшно чувство, да усетим ужаса от това което се случваше. Това минава покрай нас, а ние гледаме да не мислим за него. Една нощ не можeх да заспя и през цялото време си мислех за смъртта. Как ще изчезна, как затваряйки очи вече ме няма. Как съм едно нищо. Как спирам да съществувам и изчезвам. Ужаса от това ме беше обгърнал, не затварях очи, терзаех се, напираха чувства на мъка, ужас и страх. Мислех си колко ще ми липсват близките, слънцето и дъжда. Мислех. Чувствах. От силните емоции, напиращи в гърдите ми дори зациклях на дадена мисъл и изживявах ужаса отново и отново. Справедливо ли е? Справедливо ли е за нас хората? Най-накрая заспах. На сутрината все още погълната от тези тежки подтискащи мисли, попитах майка си.
- Страх ли те е от смъртта?
- Не, нищо лошо не съм направила.
- Не те ли ужасява, не те ли плаши? – настоявах аз.
- Не. Когато дойде, тогава ще я мислим. – простичко отговори тя.
Когато дойде времето, едва ли ще имаме време да мислим за нея. Майка ми, като типична Везна ( тук само хората, които се занимават с астрология ще ме разберат), възприемаше живота по-безразлично, малко по – леко, малко по – безпристрастно, с доза безчувственост и с някаква практичност – да не мисли за неща, които всяват тревога, за да е добър денят ни днес. Нейната логика на въздушен знак не можеше да отговори на моите скорпионски мъки и терзания. За мен това не беше задоволителен отговор. Трябва да се стигне до дъното на нещата и от там да изскочи истината независимо каква е тя. Мога да я понеса. Скорпионът в мен иска да я знае без значение лоша или добра, без значение от последствията. И тъй като никой не може да отговори, Скорпионът би дръзнал да попита дори Бог. Аз лично постоянно му задавам въпроси. Края на опелото ме сепна. Бях се отнесла в моите мисли и не виждах какво става около мен.
Започнахме бавно да поставяме свещите и да хвърляме малка шепа пръст върху ковчега. Това беше нашето последно сбогом, нашето уважение и нашата съпричастност. Отдръпнахме се настрани докато закопаят гроба и бавно всички започнаха да се разотиват.
Тръгвайки си от тук те продължават своя живот, живейки сякаш това никога няма да ни се случи. Смъртта на един човек, този край от който всеки се страхува, за които мисли често като заспи, който го плаши и ужасява всъшност е една обикновенна случка. Не по различна от всяка друга, нещо едва ли не ежедневно. Този важен момент, завършека на един човешки живот е просто една случка, толкова обикновенна и незначителна за другите. Просто един техен полуден или няколко часа. Края на този живот, края на всичките радости мъки и скърби на този човек, края на мечтите и любовта, края на цял един живот е почетен просто за няколко часа, от няколко човека. Да, те ще почувстват липсата му за месец, два, ще потъжат за него или повече за себе си. Накой други ще го носят в сърцето си с години. Самата физическа смърт трае по-малко от минута, няколко секунди. Не е ли и това един безславен финал. Но по-добре така. Съдбата проявява милост, благосклонна е към нас, няма агония, страх и ужас с часове. Смъртта е мигновена. Едва ли би имало по – добър вариант. Все пак провидението не е жестоко, поне в този случай. Дори в този последен час или минута или секунда ние прекрачваме прага на смъртта мигновенно, без да усетим, без да има минута да разбираме, чувстваме или мислим. Смъртта е мигновенна, а погребението е една обикновенна среща на близки и познати. Това ли заслужаваме? Цял живот човек се бори, за да живее, бори се за да оцелее, бори се за да постигне нещо. Цял живот твори, работи, развива се, учи, постига и допринася за развитието или на човечеството или на цивилизацията. Завършека на този живот не е ли принизен, не е ли безславен. Все пак този човек беше тук, живя, показа се на света. Света го видя, другите го видяха, някой го обичаха, за други беше утеха и помощ. Не е ли нищожен този край след живота на човек, изпълнен с борба и страдания. Това е края на земния му път, нещо толкова важно, по-важно от всичко на света, по-важно от политическите борби, по-важно от научните постижения, по-важно от философките теории и от религиозните войни. Човешкият път е сто пъти, ако не и хиляди пъти по-важен за това защото е кратък, защото свършва. Всичко останало ще остане. Виждали сме дебелите прашни книги в библиотеките пълни с история, философия и наука. Но колелото на човешкият живот е много по-важено и в същото време е принизено до мятане в една яма. Справедливо ли е? Мятаме тялото на този човек в дупката и го затрупваме. Затрупваме мечтите му, спомените му, делата му, живота му. Това е един недостоен завършек. Може би не само аз мисля така, така са мислили и нашите предци и за това има традиция и до днес на гроба на починалия да се сложи паметник, красив, изписан, със снимка. Това е почитта към човека. Знаете, че по принцип паметници се правят по различни поводи, например на знаменити личности или по случай важни събития. Паметника на гроба е нашата почест, нашето преклонение и е камък, който да просъществува през вековете, който вечно да стои и да напомня, че под него е положено човешко същество, което е било от огромно значение, дори и само с това, че е живяло и е било на тази Земя, подчинявайки се на нейните сурови закони. Това е един малък реванш за несправедливостта към човека, водил живот, в който е страдал, мечтал, самоусъвършенствал се е и е допринасял.
В миналото древните фараони в Египет са строяли пирамиди в своя чест и са се мумифицирали, подготвяйки се за живота след смъртта, а също така са пълнили гробниците си с вещи, които можели да им потрябват, както и много накити и злато, за да се разплащат в отвъдното. Наистина с такива привилегии са се ползвали само членове на властващата династия, но това показва уважението и почитта към смъртта, като нещо много съществено в техния живот и като неизменна част от живота на всеки. Те са уважавали смъртта, а вярата им за задгробно царство и за живот след смъртта за сега са под въпрос. В днешно време смъртта е нещо обикновенно, случва се постоянно, безразлични сме към нея и даже я забравяме доста бързо. Тя е проблеми за роднините, допълнителни разходи, оформяне на документи и една две въздишки. Няма пирамиди, няма купища злата и скъпоцени предмети. Карайки колата навръщане от погребението вече беше заваляло и тази меланхолия се пропи в мен и започна да ми навява мисли и разъждения за равносметки. Появиха се и ненужните емоции. Незнам защо дъжда действа по този начин. Затваряш се за света и се отварящ за собственото си аз. Вмъкваш се дълбоко в собствения си свят. Да, смъртта е жестока, в днешни дни погребението принизява покоиника. Тази важна необикновена случка за него - края на живота му е нещо обикновено за другите, част от плана им за деня.. Той може да е бил професор, учен, президент, чиновник, адвокат, лекар, а също и престъпник, нехранимайко, отрепка. Може да е бил морален, честен, справедлив, чувствителен, грижовен, внимателен или точно обратното. Може да е постигнал нещо, а може да не постигнал нищо, дори да е рушил цял живот. Възможно е да е водил праведен живот, да е помогнал на човечеството, да се е борил за велики каузи. Но пред лицето на смъртта това не е от значение, получаваш празен трап, като всеки друг. Пред смъртта всички сме равни, независимо от делата си. Справедливо ли е това? Пристигнах у дома, паркирах колата. Още валеше. Влязох в къщи и легнах на леглото си с разпрени ръце и си помислих, че ако беше слънчев ден едва ли щях да мисля за нещо подобно. Запитах се, отново, къде е справедливостта? Справедлива ли е смъртта като край на човешкото битие? Справедливо ли е да си отиваме толкова безславно и след време да сме забулени в забрава? Справедливо ли е всички да сме равни пред смъртта? Справедливо ли е от човешка гледна точка? Абсолютно не. Не е често цял живот да се стремиш, да печелиш, да побеждаваш и в един миг всичко да ти бъде отнето, да изчезне и не само то а и ти да изчезнеш в този миг, да спреш да съществуваш сякаш никога не си бил тук, сякаш живота ти е бил безсмислен, ненужен, сякаш цялата твоя суета е била една празна игра. Смъртта слага край на всичко. Станах погледнах през прозореца и се заслушах в чукането на капките по перваза. Тяхното тракане напомняше мелодия – монотонна, но успокояваща, хипнотизираща. Справедливо ли е? Въпроса трополеше с всяка нова капка разбиваща се на перваза. Всеки рано или късно отива там от където никои не се е върнал. Бива затрупан, оставен на всякакви гадинки, които унищожават тялото му, единственото доказателство за неговото съществуване. Пред смъртта и гадинките всички сме равни. Тук няма почести, титли или привилегии, няма вип персони, милионери, а и подкупи няма. Закона на смъртта е строг. Забързани, ние не оценяваме, че живота е един театър, всеки играе роля каквато му е отредена или каквато той иска или заслужава. Във вихъра на това ние рядко се замисляме и се потапяме в ненужни емоции и правим безсмислени усилия и постъпки в името на собственото си аз от суета. Влизаме в отношения, изпитваме чувства, захранваме своето его непрекъснато, затрупваме се с вещи, които си мислим, че ни носят радост. Дрехи, коли, къщи, постове и титли всичко е тленно. А всъшност ние всички сме еднакви и равни. Каква е разликата между милионера, който слиза от лимузина, облечен по последна мода с красива жена под ръка и продавача на вестници, облечен семпло, непетенциозно. Съвсем спокойно можеше да са в обратна позиция. Милионера да продава вестници, а вестникаря да слиза от лимузина. В живота е така - социалните придобивки, физическата красота, умствения потенциал, талантите и способностите разделят хората и ги правят различни. Но това е така, за да съществува театъра на живота. Бихте ли гледали постановка с еднакви актьори, които са в синхрон и правят едно и също. Едва ли. Такъв е живота, но при смъртта не е така. Пред нея всеки е равен и минава по реда си.
Загледана в небето отново се замислих. Припомних си попа, който припяваше благословените думи. Дали Християнството дава отговор на тези въпроси. Според християнските канони Бог е справедлив. Справедливостта се състои в това, че човек живее, има право на избор, има право да греши, но и право да се покайва и да иска прошка. Но като цяло трябва да води праведен живот на земята. След като свърши тления му път той се възнася до портите на Рая където е поставен на съд. Свети Петър държи ключа от Рая и той решава дали да пусне душата на починалия вътре. Под микроскоп разглеждат живота на възнеслата се душа и и претеглят греховете. Ако е съгрешила я изпращат в Ада да се мъчи и изкупва греховете си и то не един живот, а завинаги. Цял живот човек се мъчи на Земята. Ще признаете, че страданията, мъките и нещастията са много, изкушенията също. Да си човек не е лесно. Понякога товара е по-тежък от камъка на Сизиф, а планината по висока от неговата. И въпреки тежката човешка съдба на Земята, християнската вяра заплашва с адски мъки в Ада всеки грешник. Справедливо ли е?Нали Бог е всеопрощаващ. Но факт е, че пред Свети Петър всички сме равни, както пред смъртта и гадинките. Има обаче една разлика нашите дела вече имат значение. Нашите постъпки са анализирани, взети под внимание и съдени. Безпристрастно и справедливо разгледани и в зависимост от тях душата отлита нагоре към райските порти или пада надолу в адските кръгове. За съжаление съвремения човек не вярва в тези притчи, но дали това дава отговор на въпроса за справедливостта? Дъждът се усилва, аз пак лягам на леглото с разперени ръце и чувам тътена са светкавица може би на 5 км от тук. Християнството открива пред мен частичен отговор на въпроса за справедливост. Да, Бог е спаведлив, справедливо съди, справедливо наказва. Пред него всички сме равни, никои не носи торбичка с пари и вещи, няма привилегии за този или онзи. Християнската философия дава отговор на въпроса защо умира човека. Той живее на Земята, там е подложен на изкушения, поставят му капани, за да го изпробват, трябва да спазва правила, да се бори с вътрешната си изначална грешна природа и да постъпва по светия закон, отправят му съблазни, за да съгреши, но ако устои го очаква вечен блажен живот в Рая. Това е тест. Справедливо е. Но, човек се ражда един път и има само едно лице, един образ и една характеристика – ражда се грозен, глупав, беден, болен, инвалид или красив, умен, богат, здрав. Оттук излиза, че хората не са равни отново. Раждаш се в една страна, в един град, при едни родители. Живееш и умираш такъв. От тези твои характеристики зависи развоя на целия ти живот, зависят дори и изборите, които ще направиш. А имаш право само на един живот. Справедливо ли е това? Справедливостта в светите закони стига до там, че съдят човека справедливо, но таят в себе си друга несправедливост, а именно при тегленето на жребия всеки има право на едно билетче.
Видяхме, че хората са равни пред смъртта, което не е справедливо, зашото хората са различни. Видяхме, че според Християнството хората са равни пред светите закони и са съдени справедливо след което са наказани или възнаградени, но имат право само на един живот и на едни човешки характеристики. Тук условието за равенство липсва. Погледнах към прозореца отново. В такъв ден човек може само да лежи и да слуша музиката на капките. Справедливост няма. Седнах отново на леглото и видях слънцето как свети зад един от облаците образуваики небесна дъга. Загледах се. После отместих поглед и легнах отново с разперени ръце и крака. От толкова мислене главата ме заболя. Мъката и огорчението от погребението си бяха отишли. Но смъртта беше още тук. Замислих се за момент отново за Християнството. То е велика идея, направена е да спаси света, както Исус спасява света и хората. Замислих се за миг какво щеше да стане ако Исус не съществуваше и християнството не се беше развило. Дали сега щяхме да сме живи, дали нямаше отдавна да сме се саморазрушили, дали доброто щеше да бъде водещо в нашата цивилизация. Дали законодателствата на държавите щяха да гравитират около доброто, справедливостта, честността и равните права.. Дали щяхме да помагаме на слабите, болните и възрастните. Исус наистина спаси нашия свят. Даде завет, който е в основата на съвремната цивилизация и морал. Бродейки из мойте мисли, търсейки справедливост в смъртта, достигнах до едно единствено заключение и отговор. Може би дъгата ме озари. Един божествен занк не търпящ никави християнски канони, необясним за християнските трактати, но толова близък до обикновенния човек. Не познавам човек, който да е видял дъга и да не се е усмихнал или поне да не се почувствал щастлив. А ако това не е Бог, какво друго е той.
Дъгата внесе в мен радост и спокойствие и някакво озарение. Дъждът беше почти спрял. Ръмеше съвсем леко и аз чувах шума от капките като тихо шушукане. В обърканите ми мисли за спредливостта на смъртта и за все още тормозещите ме въпроси, проблесна искара. Припомних си източните философии, които са най-дълбокото знание за света, извиращо отвътре, от сърцата и душите на древните източни мъдреци, които медитирайки го получават с висше. Просната на леглото, премислих всичко което знам. И тук открих отговора на моята загадка. Бавно доминото се нареди пред очите ми. Основното в източните философии е прераждането. Християнството, както и древните египтяни вярват в живот след смъртта, както и още много религии, философии, религиозни учения и течения и различни езически религии. Дори може би няма да сгреша ако обобщя, че всички движения с религиозна насоченост вярват в живот след смъртта. Това навежда на мисълта, че живот след смъртта е възможен и съществува, след като е описан в толкова много различни религиозни течения и вярвания, възникнали на различни континенти по цялта Земя, датиращи от различни времеви периоди. Ясно е, живот след смъртта има, но тук изниква друг въпрос. Какъв? Връщайки се към източните философии и в частност към прераждането, което е един неспиращ процес на живота, необикновен кръговрат, който го има и в природата, навсякъде около нас. Този кръговрат е може би единствения закон на Земята и той е без изключения. Свикнали сме винаги да има изключения, които да потвърждават правилото, но тук няма. Цялата природа спазва този закон на кръговрата, на преобразуването, на преминаването на едно нещо в друго, на преливането на нещата от едно в друго, на тази верига която свързва всичко в едно бясно колело, в което от всяко нещо произлиза другото и така до безкрай, като не липсва нито един елемент. Всеки елемент се произвежда от предния, а всеки елемент произвежда следващия. Закона на кръговрата властва и над човека. Дедуктивно от всичко това следва, че закона за кръговрата действа и върху човешките души. Раждаш се, умираш след това се прераждаш в друг, умираш и така до безкарай, докато не усъвуршенстваш себе си, както е според източните мъдреци. И ето тук открих справедливостта. Един път се раждаш красив, умен, богат в добро семейство, друг път грозен, глупав, беден в лошо семейство, трети път грозен, болен, умен, богат в лошо семейство или здрав, красив, глупав, беден в лошо семейство. Конфигурациите са безброй и определено е справедливо. Равни сме. На никого не е дадено в повече или в по – малко. Опитваш от всичко в живота. Запознаваш се с всяка подробност, за да се научиш по-добре. Изпитваш целия калейдоскоп, предоставен на Земята. Изпитваш всяка емоция, чувство, преживяваш различни събития, взимаш решения, учиш всякакви уроци, решаваш различни задачи. Виждаш света при всяка нова инкарнация под друг ъгъл.Това ти помага да учиш уроците, да се усъвършенстваш, което е и целта според източните учения. Ние сме тук да усъвършенстваме нашите души. Но и тук има миг на равносметка. Както в Християнската религия, така и в източните учения се проповядва, че след смъртта има „съд”, на който се разглеждат делата на душата. Дали е успяла или не да разреши своите задачи за тази инкарнация, научила ли е своите нови уроци, успяла ли е да преодолее негативните си черти. Душата трябва да реши новите задачи, но и да реши натрупани задачи от предишни инкарнации. Не ги ли реши, те ще се повтарят отново и отново във всяка следваща инкарнация и дори ще се задъбочават.
На базата на постигнатото от душата през този и живот се прави новата програма за следващата и инкарнация. Така цикълът продължава, кръговрата не спира, колелото се върти. Така, по-лесно се обяснява и онзи безславен край – смъртта. Малкото събрание, опелото, прошката с човека и след това скромната почерпка както е обичаят в нашата страна. Това е едно малко събрание от хора, изпращащи душата на покойника към следващия етап от неговото развитие. Кръговрата продължава. Смъртта е една трансформация, елемент от веригата на кръговрата, част от цикъл. За това умираме, защото кръговрата трябва да продължи, но това не е край за нас, а ново начало. Начало с нова инкарнация с нови задачи за решаване. Сега смъртта изглежда справедлива. Смъртта не е страшна, тя дори е възможно най-лека – трае секунди. Виждала съм умиращ човек. Помислете на какви много по-тежки страдания и болки сме подложени през живота си. Смъртта е просто един завършек на нашия път и врата към новия път, които ни очаква. Откривайки справедливостта в източната философия, не прави живота ни по-лек, но все пак дава обяснение за справедливите правила, които властват тук на Земята и в нашия свят. Смъртта не е нещо безсмислено и обезсмислящо, не е принизение на живота, не е недостоен край. Трудно е на хората да го разберат, вкарани в латино сериали, драми и трагедии, чувствайки всичко с пълна сила и много емоционално. Отворени само за днес и сега, играещи в този театър на живота, облечени в костюми и маски, а отдолу са еднакви, нежни и мили души. Просто, души поели по пътя на усъвършенстването. И тогава всичко изглежда справедливо.
Дъждът отново се усили, мокри гълъби се тресякаха на перваза. Дъгата беше изченала и вече се свечеряваше. Бях прекарала в мислене целия следобяд, но бях доволна, бях открила смисъла. Днешното погребение вече не ми изглеждаше толкова принизително, нито пък толкова тъжно. Вярвах че този човек скоро ще се прероди и ще започне наново да учи своите уроци и опитности по пътя си към съвършенството. Неговта душа ще броди около нас поне през първите 40 дена, така е преданието. И на него му е мъчно за нас. Както за нас раздялата беше тежка, така и за него не е била лека. Трябва да си кажем сбогом и всеки трябва да тръгне по своя път, освободен. Защото всичко е простено.
Утре ще запаля свещ за този мои познат в църкавата и за собствено облекчение, и за Бог да прости. Станах от леглото. Бях прекарала там близо 5 часа. Станах и слязох долу да нахраня и разходя кучето и да свърша всичко останало, което ме очакваше. Трабваше да усвоя някои уроци от моята инкарнация и да реша ежедневните си задачи.
През ноща, преди да заспя, дъждът продължаваше да трополи монотонно и хипнотизиращо, а аз бавно се унасях под приспивната му песен, но в главата ми все още се преплитаха картините от днешния ден и кънтяха мислите: „Справедливост има. Създателят (няма да се ангажирам с имена) е строг и справедлив и това е един от най-справедливите закони. Закона за кръговрата – нищо не се губи. Справедливост има. В Създателят е и магическия жезъл и острия меч и мекото перото, с което помилва. Справедливостта винаги ще възтържествува”.
София
Март, 2009г.
Екзистенциалната Книга
Мислех да напиша сборник с есета наречен "Екзистенциалната Книга" - "Моите Монолози".Но както винаги написах нещо и го зарязах. Реших да публикувам тук 2-те есета. Те са може би повторение на някои мои постове, но вече са написани и ми се ще да бъдат грубо казано пуснати да живеят своя собствен живот. На български са и на мен в момента ми изглеждат глуповати, писани са Март 2009. Едното е за Смъртта, другото за Другите.Идеите са познати на тези които са чели нещо от моя блог, но акцентът не беше на идеите в първото есе, а на художествената страна. Не знам дали се е получило. Другото пък не е завършено..
ПП.
Сега си гледам листа с темите, които съм мислила да разгледам. Реших да ги спомена просто - Страха, Волята, Идеалите, Любовта. Сега бих добавила - Вярата, Съмнението, Гнева и Прошката. Естествено към "Екзистенциалната Книга" може да се добави какво ли не.
Попътен вятър!
VPi
:X
ПП.
Сега си гледам листа с темите, които съм мислила да разгледам. Реших да ги спомена просто - Страха, Волята, Идеалите, Любовта. Сега бих добавила - Вярата, Съмнението, Гнева и Прошката. Естествено към "Екзистенциалната Книга" може да се добави какво ли не.
Попътен вятър!
VPi
:X
Tuesday, July 14, 2009
One Story about Beauty
I was provoked to write this post because of the statement of our current Miss Bulgaria 2009 that “Beauty will not save the world” on our Miss Bulgaria Contest 2009. Of course, it lies as a note on my desk again but today I got up early (it is 8:27 AM) and I have time and inspiration to write about it.
I was annoyed of her statement and of her ignorance and lack of understanding. The real statement is “Beauty will save the world”. This statement is truly Bulgarian and it comes from Yordan Yovkov, one of the best Bulgarian short story writers, who wrote mainly of the Bulgarian customs and of the psychology of Bulgarian people, but his stories can be seen as universal, fitting to every man. He presented high psychological suggestion and lyricism in his works and they are unordinary, caring mysticism of the past, giving us everlasting truths. His short stories are really short but he with a bit of words says everything and even more. His stories are so genius that I must recognize him as writer of world level, but for a pity he had the bad chance to be born Bulgarian.
Now let’s return to the statement. It is from Yordan Yovkov`s short story “Albena”, a very good written, planned and designed story. I won’t retell it now. Everyone can read it alone and make his conclusions. But the great writer, who Yovkov uncompromisingly is, has seen and presented the general truth very clearly and in a way that make us muse on. One great contradiction and one unforgettable story. He is a giant for me as are and variety of other Bulgarian writers, who were artists of world class and who we Bulgarians don’t respect. And more, most Bulgarians are not acquainted with their artwork and don’t appreciate it. Even more it is seen a tendency, here in Bulgaria, that literature and poetry are ridiculous and senseless. The other tendency is to adore foreign artists who are for sure great and to forget our own literature heritage in order to copy and not to be us.
Everyone forgives to the sinner Albena, because she is beautiful. And if Beauty was not at our world, the world would be other. Before Beauty man is softened, charmed, enchanted, venerated and good. The Beauty touches every tone of man’s heart, soul and mind and he is better, he is more loving, he is inclined to forgive, to forget the bad. Beauty is the magic of the world. The weapon. The sense. Before it a variety of artists, leaders, kings and ordinary men have been on their knees. There were wars about it and still are. The examples are many (the most known Trojan War, duels in the Middle Ages for beautiful ladies and etc.) A lot of writers have written about Beauty and glorified it. Without Beauty our life would be different. I recommend that everyone think about life without Beauty and to say in his heart if it makes him a better man. This is the great Yovkov.
Now,
what will I do in 9:49 AM?
I will make another coffee and find my old book with collection of Yovkov short stories and reread it…and maybe it will provoke me to think again. I recommend you to do so, because life is in the moments when we are enlightened and aware. Life is when we love and not when we hate and dislike.
Life is one story about Beauty.
FAIR WIND!
VPi
;X
I was annoyed of her statement and of her ignorance and lack of understanding. The real statement is “Beauty will save the world”. This statement is truly Bulgarian and it comes from Yordan Yovkov, one of the best Bulgarian short story writers, who wrote mainly of the Bulgarian customs and of the psychology of Bulgarian people, but his stories can be seen as universal, fitting to every man. He presented high psychological suggestion and lyricism in his works and they are unordinary, caring mysticism of the past, giving us everlasting truths. His short stories are really short but he with a bit of words says everything and even more. His stories are so genius that I must recognize him as writer of world level, but for a pity he had the bad chance to be born Bulgarian.
Now let’s return to the statement. It is from Yordan Yovkov`s short story “Albena”, a very good written, planned and designed story. I won’t retell it now. Everyone can read it alone and make his conclusions. But the great writer, who Yovkov uncompromisingly is, has seen and presented the general truth very clearly and in a way that make us muse on. One great contradiction and one unforgettable story. He is a giant for me as are and variety of other Bulgarian writers, who were artists of world class and who we Bulgarians don’t respect. And more, most Bulgarians are not acquainted with their artwork and don’t appreciate it. Even more it is seen a tendency, here in Bulgaria, that literature and poetry are ridiculous and senseless. The other tendency is to adore foreign artists who are for sure great and to forget our own literature heritage in order to copy and not to be us.
Everyone forgives to the sinner Albena, because she is beautiful. And if Beauty was not at our world, the world would be other. Before Beauty man is softened, charmed, enchanted, venerated and good. The Beauty touches every tone of man’s heart, soul and mind and he is better, he is more loving, he is inclined to forgive, to forget the bad. Beauty is the magic of the world. The weapon. The sense. Before it a variety of artists, leaders, kings and ordinary men have been on their knees. There were wars about it and still are. The examples are many (the most known Trojan War, duels in the Middle Ages for beautiful ladies and etc.) A lot of writers have written about Beauty and glorified it. Without Beauty our life would be different. I recommend that everyone think about life without Beauty and to say in his heart if it makes him a better man. This is the great Yovkov.
Now,
what will I do in 9:49 AM?
I will make another coffee and find my old book with collection of Yovkov short stories and reread it…and maybe it will provoke me to think again. I recommend you to do so, because life is in the moments when we are enlightened and aware. Life is when we love and not when we hate and dislike.
Life is one story about Beauty.
FAIR WIND!
VPi
;X
Wednesday, July 8, 2009
The in love Hades
In my previous piece I mentioned that I have philosophy of God, world and man. But I didn’t expose it here. I thought about it and mentioned it in one forum. So, I will present it briefly here. I will put it only in few sentences as Hemingway follower and because I know that the new man has no time and is overburdened with information and the idea must be only pointed.
In no other religion than Christianity and Islam there is division to good and bad and consequently to God who is the ruler of good and Devil who is the ruler of bad. In all ancient religions and in the east cultures there are only Gods. They may be with good attitude or may be angry. They consist of the good and the bad as man and they are strict and fair in their bad manner towards people. In Greek mythology there is no God of the bad. Zeus is good and bad. He has human characteristics and odd character. The ruler of the kingdom of dead is Hades. He also has no bad features. He is only the God of that kingdom and he has also human character. He falls in love with Persephone. This matrix can be seen in all other ancient religions and in east cultures. So, Christianity and Islam implement one dual world to manipulate the masses. From ancient times the priest has high position in the ruling hierarchy and people listen to him and ask him for advice. But in Christianity and Islam the power is bigger. Through religion the priests of these two religions play with fears of their followers. Maybe it was needed in order to humankind to jump in its next level - the era of Aquarius - without destroying itself. The era of Aquarius will bring and create new religion and new connection to God because the new man is more complex, more informed and thus more skeptic.
FAIR WIND!
VPi
:X
In no other religion than Christianity and Islam there is division to good and bad and consequently to God who is the ruler of good and Devil who is the ruler of bad. In all ancient religions and in the east cultures there are only Gods. They may be with good attitude or may be angry. They consist of the good and the bad as man and they are strict and fair in their bad manner towards people. In Greek mythology there is no God of the bad. Zeus is good and bad. He has human characteristics and odd character. The ruler of the kingdom of dead is Hades. He also has no bad features. He is only the God of that kingdom and he has also human character. He falls in love with Persephone. This matrix can be seen in all other ancient religions and in east cultures. So, Christianity and Islam implement one dual world to manipulate the masses. From ancient times the priest has high position in the ruling hierarchy and people listen to him and ask him for advice. But in Christianity and Islam the power is bigger. Through religion the priests of these two religions play with fears of their followers. Maybe it was needed in order to humankind to jump in its next level - the era of Aquarius - without destroying itself. The era of Aquarius will bring and create new religion and new connection to God because the new man is more complex, more informed and thus more skeptic.
FAIR WIND!
VPi
:X
Tuesday, July 7, 2009
The Church
One day a friend came to me and said she was feeling depressed and would I go with her to the church to put a candle for her dead relatives. I said sure. We went out and on foot we got to the church. The whether was calm, beautiful and the sun was shining. One perfect day. We reached the church. It was a nice small church with well-kept garden in front of it. We bought candles and fired them and stayed at the icons praying and speaking with God. (We are orthodox Christians.) The smell of the incense and wax was everywhere and the silence was comfortable. I felt really calmed and peaceful, loving all people even the not so good persons from my life. My friend started a talk with the woman who was selling the candles and was a kind of sexton of the church. My friend said to her that from some time she didn’t feel calm and felt depressed, thinking of her dead relatives and that she often dreamed them at night. The sexton said that Satan was very happy when he destroyed our soul, when we were stressed and feared and that when she felt that she must pray to some saints. (I won’t mention their names, because it is not the theme of my piece.) Then the sexton told us that the other woman who was sexton at that church, they changed on duties – one day the one and the other - the other. So, other sexton heard from an astrologer and said her that when the moon is full and started wane then these days were bad. She said that from that moment she started to feel bad when the moon was waning and she was praying every night before sleeping. (Here, I had to mention that the old people have more fears than us. Because of ignorance and the age, they suffer and feel bad a lot more.) She said that she feared and that that shake her mind and soul and that she prayed when she felt it and advised my friend to do so. I as a beginner astrologer, wanting to calm her down and to say her my philosophy of Satan (it is exposed here in the blog) and to make her better said to her that Satan didn’t exist and that I didn’t believe in it. But she maybe because I was younger and she didn’t bear someone younger to contradict her or because she so strongly believed in that thing said:
- No….no, he exists, he exists! – said she with very severe and strict voice.
I decided to stop talking and then we gave our gratitude to her and left.
FAIR WIND!
VPI
:X
PS.
Back at home I started wandering: “Who did she believe in? In God or in Satan? “
PPS.
This is a good story for the positive and negative thinking.
- No….no, he exists, he exists! – said she with very severe and strict voice.
I decided to stop talking and then we gave our gratitude to her and left.
FAIR WIND!
VPI
:X
PS.
Back at home I started wandering: “Who did she believe in? In God or in Satan? “
PPS.
This is a good story for the positive and negative thinking.
Sunday, June 28, 2009
Ernest Hemingway
As you see here, I am very occupied with Hemingway. The theme of my graduation official thesis was about Ernest Hemingway and his collection Winner Take Nothing. I did enormous research on Hemingway, his life and works. Now, I just want to share with you the titles of my favorite short stories of Hemingway and to make you if you wish to read them alone and interpret them in your point of view. Just, for me, these short stories show precisely pieces from the world we live in.
The short stories are:
1. Indian Camp
2. The Doctor and the Doctor`s Wife
3. The End of Something
4. A Clean, Well-Lighted Place
5. God Rest You Merry, Gentleman
6. The Gambler, the Nun, and the Radio
FAIR WIND!
VPi
:X
Subscribe to:
Posts (Atom)