Thursday, July 23, 2009

Екзистенциалната Книга - Моите Монолози

Другите


Нека мисловно разделим света на две. Разделяме света на аз и другите. Философът и писател Сартр в произведението си „При закрити врати” е възкликнал „Адът, това са другите”. Аз бих възкликнала – „Враговете, това са другите”. Замисляйки се върху тези постулати, достигам до заключението, че и двата са верни. Какво би правил самотен човек на Земята. Имаме пример за това от Даниел Дефо и неговият „Робинзон Крузо”. Картината е ясна. Човекът не може без другите, човекът е социално същество. Нужни са му, за да се огледа в техните очи, за да пожелае тяхната обич и уважение, което няма да получи. Да помечтае за очаквана похвалата, която рядко ще чуе. Да даде любов, която ще бъде отхвърлена. Да поиска любов, която няма да му бъде дадена. Да потърси нежност, вместо която ще получи агресия. Хората са жаловити, сантиментални и нежни към себе си, а жестоки, груби и несправедливи към другите. Хората знаят какво искат да получат от другите, но не го получават както и те самите знаят какво трябва да дадат, но не дават. Сякаш всеки друг е наш враг или съперник. А всички се нуждаят от едни и същи неща – от блага дума, любов, нежност, разбиране, уважение, загриженост. Не се разбираме, а искаме едно и също. Сякаш говорим на различни езици.Това объркване, това неразбирателство, това нежелание да разберем другия, това нежелание да му направим добро е поради една проста причина човека не обича другите, те са врагове. Всеки друг ни е враг. Той не заслужава нашето добро. Не заслужава нищо, не заслужава колкото аз. И така омагьосания кръг се върти – всеки има потребности и мисли, че ги заслужава, но не дава на другите, защото за него те са врагове и не им се полага. „Адът, това са другите”. Те ни обиждат, те ни насилват, те ни унижават, те ни вършат зло, те ни мислят най-лошото. До кава степен сме обвързани с тези други? До безкрай, светът така е създаден. Всеки човек иска да е част от общество. Той е социално животно. Реализира се в пространството на обществото. Без общество той би греел като самотна звезда на небосклона, но никои нямаше да го види, да оцени неговия блясък и тогава блясъка би загубил смисъла си. Блясък, който не заслепява никого. Човекът е социално същество. Той има нужда от другите, те са необходимото зло. Единствената връзка между него и другите е комуникацията. Той има нужда да комуникира, да се сравнява, да обменя мисли и идеи, да обогатява себе си и да говори със същите тези други, враговете. Комуникацията е един от най-съществените начини за изява на самото ти аз, че си тук, че мислиш, че чувстваш, че си жив. Това е спонтаната връзка между хората, енергиен обмен, жица с високо напрежение, която свързва две души. По нея текат емоции, импулси, мисли и идеи с всякаква честота. Чрез комуникацията човек презентира себе си и показва образ, който иска другите да възприемат. Естествено уловките при комуникацията са много. Всеки може да излъже, да се представи по друг начин, да се маскира и да играе роли. Но това е рядкост и бързо бива разкрита от наблюдателно око. В общия случай начинът, по който човек комуникира с другите разкрива собствената му същност.

Разглеждайки, хората ще разкрия двата типа личности, които са обобщени в две групи, в които естествено има много разновидности. Ако нашата личноат е по-екстровертна, разговорлива и отворена, то това е човек с честни, открити намерения, който не се притеснява как ще го възприемат него или думите му. Той няма комплекси, изявява себе си открито, разкрива се изцяло пред другите. В повечето случай това е добър, честен човек, готов да помогне, отворен към всякакъв тип хора, силен и уравновесен. В обратния случай, ако имаме мълчалив човек, който стои отзад, за да не бъде забелязан и само наблюдава, но не участва в каквото и да било. Това е човек прекалено стеснителен, притеснен, не искащ да покаже себе си поради комплекси. Той не е открит, страх го е да бъде себе си, да се изяви. Често е потаен в намеренията си, поради обърканите си чувства. Такива хора са неудволетворени, комплексите, които имат ги изяждат и отварят вратите на по-лоши чувства – завист, омраза, а и по-далеч, стигат и до нечестни постъпки и необосновани отмъщения и ненужна жестокост и агресия. Това неудовлетворение от блокираната самоизява се превръща в неудовлетворение от себе си и в омраза към околните, които свободно се изявяват, отваря вратите към зависта, която води и омразата и това се обръща в лоши постъпки. За това, че не харесваме себе си наказваме другите.

Ние сме тук, за да греем, да покажем себе си, да ни видят, да ни чуят, да ни оценят. Търсим тази оценка от другите, но рядко я получаваме , а тя е толкова важна за нас. Ние се нуждаем от обожанието на другите както и те от нашето, но нито те нито ние го даваме по една и съща причина – ние сме врагове. Тази липса на изява и последващите я злоба, завист и омраза водят след себе си лицемерие, принизяващо одумване, с цел да изявят себе си и да приобщят слушателите си към тях – така тези слаби комплексирани човеци започват да се чувстват силни и значими и повдигат собственото си потъпкано самочувствие. Но това е една илюзия, те имат самочувствие само когато изпитват злоба завист и омраза, в друга ситуация те са отново тези комплексирани, страхливи хора. Не трябва да ги съдим, те са такива - неуверени, страхливи, комплексирани. Те сами са се оковали, а оковите им тежат. Зависта, злобата и омразата единствено ги правят щастливи. Тогава те са силни, само така могат да изтръскат окаляното си самочувствие, но за съжаление хвърлят калта върху себе си.

Желанието да нараниш. Желание да нараняват имат тези злобни и мразещи хора, които наранявайки се чувстват добре от това, че тяхната омразна жертва се чувства зле. Това е характеристика на човек облякъл дрехата на злобата, сложил шапката на омразата и маската на жестокостта. Това са същите тези страхливи, комплексирани хора, които грабвайки меча на злобата и омразата се чувстват силни. Това е комплекса на блокираната изява, на страха от изява, на комплексите и вътрешната неудволетвореност.

Защо възприемаме другите като врагове? Дълго мислих по този въпрос и ми изникна един отговор. Всичко идва от огромния егоизъм на всеки от нас. Ние егоистично искаме всичко да имаме, искаме да сме повече от другите, искаме да постигнем повече, да бъдем повече.
Готови сме на всяка цена от егоизъм да постигнем всичко това. Такъв съм аз, но такъв си и ти, такива са другите, такива са всички. Водим една непрестанна война с другите за да победим ние, ние да сме на върха. Всеки друг е враг. А защо искаме ние да сме на върха, да сме първи? Защо никой не харесва второто място. То все пак е второ, не е последно. Защото никой не иска да е победен. Отново егото се обажда. Искаме да сме първи, за да сме по – напред от другите, за да сме повече, за да не са като нас. Това вътрешно его е виновно. Но то е вродено във всеки от нас. То ни дърпа напред. То ни помага в битките с живота. То е като инстинкт. Представете си човек без его. Той не би оцелял. А в живота и в природата оцелява най-силния. Егото ни дава стимул да се борим и да оцеляваме. Всеки човек го притежава и притежавайки го, то прави всеки друг враг.

София
Март, 2009г.

Екзистенциалната Книга - Моите Монолози

Смъртта


Наскоро бях на погребение на мой близък познат. Времето беше мрачно, навяваше меланхолия. Облаците бяха тежки и черни, купести, дъждовни. Но дъжд все още нямаше.
Нашата малка група се беше събрала около изкупа и слушахме опелото на попа. Повечето хора бяха с мрачни физиономии. Няколко жени хлипаха, но не видях някои от мъжете да плаче. Нали мъжете не плачат. Така е само в приказките. Според мен плачат, но тайно, но и това е мъжествено. Всички стояхме с по свещ в ръка и предполагам никои не слушаше отчето, а бродеше из своите мисли, спомени и емоции. Опелото беше хипнотизиращо. Всеки ще ме разбере, ако е слушал православен поп, рецитиращ на старобългарски под носа си някакви псалми. Чуваше се ясно само „Амин”. Хората бяха с наведени глави. Моята глава беше празна, чувствах се някак безчувствена от което се събуждаше моята гузна съвест. Но не изпитвах нищо. Ужасно безчувствие. Сякаш не бях там, сякаш това не се случваше. Аз ли бях най-коравосърдечната тук. Всичко се случвасхе някак далеч извън мен. Случваше се сякаш не ме засягаше. А ме засягаше. Един ден и аз щях да потегля по моя път към отвъдното. Но сега за всички нас там на погребението това не беше на дневен ред. Вродения егоизъм на човека или инстинката му за самосъхранение не ни дават да се потопим напълно в ситуацията и да усетим всяка ужасяваща емоция и всяко страшно чувство, да усетим ужаса от това което се случваше. Това минава покрай нас, а ние гледаме да не мислим за него. Една нощ не можeх да заспя и през цялото време си мислех за смъртта. Как ще изчезна, как затваряйки очи вече ме няма. Как съм едно нищо. Как спирам да съществувам и изчезвам. Ужаса от това ме беше обгърнал, не затварях очи, терзаех се, напираха чувства на мъка, ужас и страх. Мислех си колко ще ми липсват близките, слънцето и дъжда. Мислех. Чувствах. От силните емоции, напиращи в гърдите ми дори зациклях на дадена мисъл и изживявах ужаса отново и отново. Справедливо ли е? Справедливо ли е за нас хората? Най-накрая заспах. На сутрината все още погълната от тези тежки подтискащи мисли, попитах майка си.
- Страх ли те е от смъртта?
- Не, нищо лошо не съм направила.
- Не те ли ужасява, не те ли плаши? – настоявах аз.
- Не. Когато дойде, тогава ще я мислим. – простичко отговори тя.
Когато дойде времето, едва ли ще имаме време да мислим за нея. Майка ми, като типична Везна ( тук само хората, които се занимават с астрология ще ме разберат), възприемаше живота по-безразлично, малко по – леко, малко по – безпристрастно, с доза безчувственост и с някаква практичност – да не мисли за неща, които всяват тревога, за да е добър денят ни днес. Нейната логика на въздушен знак не можеше да отговори на моите скорпионски мъки и терзания. За мен това не беше задоволителен отговор. Трябва да се стигне до дъното на нещата и от там да изскочи истината независимо каква е тя. Мога да я понеса. Скорпионът в мен иска да я знае без значение лоша или добра, без значение от последствията. И тъй като никой не може да отговори, Скорпионът би дръзнал да попита дори Бог. Аз лично постоянно му задавам въпроси. Края на опелото ме сепна. Бях се отнесла в моите мисли и не виждах какво става около мен.

Започнахме бавно да поставяме свещите и да хвърляме малка шепа пръст върху ковчега. Това беше нашето последно сбогом, нашето уважение и нашата съпричастност. Отдръпнахме се настрани докато закопаят гроба и бавно всички започнаха да се разотиват.
Тръгвайки си от тук те продължават своя живот, живейки сякаш това никога няма да ни се случи. Смъртта на един човек, този край от който всеки се страхува, за които мисли често като заспи, който го плаши и ужасява всъшност е една обикновенна случка. Не по различна от всяка друга, нещо едва ли не ежедневно. Този важен момент, завършека на един човешки живот е просто една случка, толкова обикновенна и незначителна за другите. Просто един техен полуден или няколко часа. Края на този живот, края на всичките радости мъки и скърби на този човек, края на мечтите и любовта, края на цял един живот е почетен просто за няколко часа, от няколко човека. Да, те ще почувстват липсата му за месец, два, ще потъжат за него или повече за себе си. Накой други ще го носят в сърцето си с години. Самата физическа смърт трае по-малко от минута, няколко секунди. Не е ли и това един безславен финал. Но по-добре така. Съдбата проявява милост, благосклонна е към нас, няма агония, страх и ужас с часове. Смъртта е мигновена. Едва ли би имало по – добър вариант. Все пак провидението не е жестоко, поне в този случай. Дори в този последен час или минута или секунда ние прекрачваме прага на смъртта мигновенно, без да усетим, без да има минута да разбираме, чувстваме или мислим. Смъртта е мигновенна, а погребението е една обикновенна среща на близки и познати. Това ли заслужаваме? Цял живот човек се бори, за да живее, бори се за да оцелее, бори се за да постигне нещо. Цял живот твори, работи, развива се, учи, постига и допринася за развитието или на човечеството или на цивилизацията. Завършека на този живот не е ли принизен, не е ли безславен. Все пак този човек беше тук, живя, показа се на света. Света го видя, другите го видяха, някой го обичаха, за други беше утеха и помощ. Не е ли нищожен този край след живота на човек, изпълнен с борба и страдания. Това е края на земния му път, нещо толкова важно, по-важно от всичко на света, по-важно от политическите борби, по-важно от научните постижения, по-важно от философките теории и от религиозните войни. Човешкият път е сто пъти, ако не и хиляди пъти по-важен за това защото е кратък, защото свършва. Всичко останало ще остане. Виждали сме дебелите прашни книги в библиотеките пълни с история, философия и наука. Но колелото на човешкият живот е много по-важено и в същото време е принизено до мятане в една яма. Справедливо ли е? Мятаме тялото на този човек в дупката и го затрупваме. Затрупваме мечтите му, спомените му, делата му, живота му. Това е един недостоен завършек. Може би не само аз мисля така, така са мислили и нашите предци и за това има традиция и до днес на гроба на починалия да се сложи паметник, красив, изписан, със снимка. Това е почитта към човека. Знаете, че по принцип паметници се правят по различни поводи, например на знаменити личности или по случай важни събития. Паметника на гроба е нашата почест, нашето преклонение и е камък, който да просъществува през вековете, който вечно да стои и да напомня, че под него е положено човешко същество, което е било от огромно значение, дори и само с това, че е живяло и е било на тази Земя, подчинявайки се на нейните сурови закони. Това е един малък реванш за несправедливостта към човека, водил живот, в който е страдал, мечтал, самоусъвършенствал се е и е допринасял.

В миналото древните фараони в Египет са строяли пирамиди в своя чест и са се мумифицирали, подготвяйки се за живота след смъртта, а също така са пълнили гробниците си с вещи, които можели да им потрябват, както и много накити и злато, за да се разплащат в отвъдното. Наистина с такива привилегии са се ползвали само членове на властващата династия, но това показва уважението и почитта към смъртта, като нещо много съществено в техния живот и като неизменна част от живота на всеки. Те са уважавали смъртта, а вярата им за задгробно царство и за живот след смъртта за сега са под въпрос. В днешно време смъртта е нещо обикновенно, случва се постоянно, безразлични сме към нея и даже я забравяме доста бързо. Тя е проблеми за роднините, допълнителни разходи, оформяне на документи и една две въздишки. Няма пирамиди, няма купища злата и скъпоцени предмети. Карайки колата навръщане от погребението вече беше заваляло и тази меланхолия се пропи в мен и започна да ми навява мисли и разъждения за равносметки. Появиха се и ненужните емоции. Незнам защо дъжда действа по този начин. Затваряш се за света и се отварящ за собственото си аз. Вмъкваш се дълбоко в собствения си свят. Да, смъртта е жестока, в днешни дни погребението принизява покоиника. Тази важна необикновена случка за него - края на живота му е нещо обикновено за другите, част от плана им за деня.. Той може да е бил професор, учен, президент, чиновник, адвокат, лекар, а също и престъпник, нехранимайко, отрепка. Може да е бил морален, честен, справедлив, чувствителен, грижовен, внимателен или точно обратното. Може да е постигнал нещо, а може да не постигнал нищо, дори да е рушил цял живот. Възможно е да е водил праведен живот, да е помогнал на човечеството, да се е борил за велики каузи. Но пред лицето на смъртта това не е от значение, получаваш празен трап, като всеки друг. Пред смъртта всички сме равни, независимо от делата си. Справедливо ли е това? Пристигнах у дома, паркирах колата. Още валеше. Влязох в къщи и легнах на леглото си с разпрени ръце и си помислих, че ако беше слънчев ден едва ли щях да мисля за нещо подобно. Запитах се, отново, къде е справедливостта? Справедлива ли е смъртта като край на човешкото битие? Справедливо ли е да си отиваме толкова безславно и след време да сме забулени в забрава? Справедливо ли е всички да сме равни пред смъртта? Справедливо ли е от човешка гледна точка? Абсолютно не. Не е често цял живот да се стремиш, да печелиш, да побеждаваш и в един миг всичко да ти бъде отнето, да изчезне и не само то а и ти да изчезнеш в този миг, да спреш да съществуваш сякаш никога не си бил тук, сякаш живота ти е бил безсмислен, ненужен, сякаш цялата твоя суета е била една празна игра. Смъртта слага край на всичко. Станах погледнах през прозореца и се заслушах в чукането на капките по перваза. Тяхното тракане напомняше мелодия – монотонна, но успокояваща, хипнотизираща. Справедливо ли е? Въпроса трополеше с всяка нова капка разбиваща се на перваза. Всеки рано или късно отива там от където никои не се е върнал. Бива затрупан, оставен на всякакви гадинки, които унищожават тялото му, единственото доказателство за неговото съществуване. Пред смъртта и гадинките всички сме равни. Тук няма почести, титли или привилегии, няма вип персони, милионери, а и подкупи няма. Закона на смъртта е строг. Забързани, ние не оценяваме, че живота е един театър, всеки играе роля каквато му е отредена или каквато той иска или заслужава. Във вихъра на това ние рядко се замисляме и се потапяме в ненужни емоции и правим безсмислени усилия и постъпки в името на собственото си аз от суета. Влизаме в отношения, изпитваме чувства, захранваме своето его непрекъснато, затрупваме се с вещи, които си мислим, че ни носят радост. Дрехи, коли, къщи, постове и титли всичко е тленно. А всъшност ние всички сме еднакви и равни. Каква е разликата между милионера, който слиза от лимузина, облечен по последна мода с красива жена под ръка и продавача на вестници, облечен семпло, непетенциозно. Съвсем спокойно можеше да са в обратна позиция. Милионера да продава вестници, а вестникаря да слиза от лимузина. В живота е така - социалните придобивки, физическата красота, умствения потенциал, талантите и способностите разделят хората и ги правят различни. Но това е така, за да съществува театъра на живота. Бихте ли гледали постановка с еднакви актьори, които са в синхрон и правят едно и също. Едва ли. Такъв е живота, но при смъртта не е така. Пред нея всеки е равен и минава по реда си.

Загледана в небето отново се замислих. Припомних си попа, който припяваше благословените думи. Дали Християнството дава отговор на тези въпроси. Според християнските канони Бог е справедлив. Справедливостта се състои в това, че човек живее, има право на избор, има право да греши, но и право да се покайва и да иска прошка. Но като цяло трябва да води праведен живот на земята. След като свърши тления му път той се възнася до портите на Рая където е поставен на съд. Свети Петър държи ключа от Рая и той решава дали да пусне душата на починалия вътре. Под микроскоп разглеждат живота на възнеслата се душа и и претеглят греховете. Ако е съгрешила я изпращат в Ада да се мъчи и изкупва греховете си и то не един живот, а завинаги. Цял живот човек се мъчи на Земята. Ще признаете, че страданията, мъките и нещастията са много, изкушенията също. Да си човек не е лесно. Понякога товара е по-тежък от камъка на Сизиф, а планината по висока от неговата. И въпреки тежката човешка съдба на Земята, християнската вяра заплашва с адски мъки в Ада всеки грешник. Справедливо ли е?Нали Бог е всеопрощаващ. Но факт е, че пред Свети Петър всички сме равни, както пред смъртта и гадинките. Има обаче една разлика нашите дела вече имат значение. Нашите постъпки са анализирани, взети под внимание и съдени. Безпристрастно и справедливо разгледани и в зависимост от тях душата отлита нагоре към райските порти или пада надолу в адските кръгове. За съжаление съвремения човек не вярва в тези притчи, но дали това дава отговор на въпроса за справедливостта? Дъждът се усилва, аз пак лягам на леглото с разперени ръце и чувам тътена са светкавица може би на 5 км от тук. Християнството открива пред мен частичен отговор на въпроса за справедливост. Да, Бог е спаведлив, справедливо съди, справедливо наказва. Пред него всички сме равни, никои не носи торбичка с пари и вещи, няма привилегии за този или онзи. Християнската философия дава отговор на въпроса защо умира човека. Той живее на Земята, там е подложен на изкушения, поставят му капани, за да го изпробват, трябва да спазва правила, да се бори с вътрешната си изначална грешна природа и да постъпва по светия закон, отправят му съблазни, за да съгреши, но ако устои го очаква вечен блажен живот в Рая. Това е тест. Справедливо е. Но, човек се ражда един път и има само едно лице, един образ и една характеристика – ражда се грозен, глупав, беден, болен, инвалид или красив, умен, богат, здрав. Оттук излиза, че хората не са равни отново. Раждаш се в една страна, в един град, при едни родители. Живееш и умираш такъв. От тези твои характеристики зависи развоя на целия ти живот, зависят дори и изборите, които ще направиш. А имаш право само на един живот. Справедливо ли е това? Справедливостта в светите закони стига до там, че съдят човека справедливо, но таят в себе си друга несправедливост, а именно при тегленето на жребия всеки има право на едно билетче.

Видяхме, че хората са равни пред смъртта, което не е справедливо, зашото хората са различни. Видяхме, че според Християнството хората са равни пред светите закони и са съдени справедливо след което са наказани или възнаградени, но имат право само на един живот и на едни човешки характеристики. Тук условието за равенство липсва. Погледнах към прозореца отново. В такъв ден човек може само да лежи и да слуша музиката на капките. Справедливост няма. Седнах отново на леглото и видях слънцето как свети зад един от облаците образуваики небесна дъга. Загледах се. После отместих поглед и легнах отново с разперени ръце и крака. От толкова мислене главата ме заболя. Мъката и огорчението от погребението си бяха отишли. Но смъртта беше още тук. Замислих се за момент отново за Християнството. То е велика идея, направена е да спаси света, както Исус спасява света и хората. Замислих се за миг какво щеше да стане ако Исус не съществуваше и християнството не се беше развило. Дали сега щяхме да сме живи, дали нямаше отдавна да сме се саморазрушили, дали доброто щеше да бъде водещо в нашата цивилизация. Дали законодателствата на държавите щяха да гравитират около доброто, справедливостта, честността и равните права.. Дали щяхме да помагаме на слабите, болните и възрастните. Исус наистина спаси нашия свят. Даде завет, който е в основата на съвремната цивилизация и морал. Бродейки из мойте мисли, търсейки справедливост в смъртта, достигнах до едно единствено заключение и отговор. Може би дъгата ме озари. Един божествен занк не търпящ никави християнски канони, необясним за християнските трактати, но толова близък до обикновенния човек. Не познавам човек, който да е видял дъга и да не се е усмихнал или поне да не се почувствал щастлив. А ако това не е Бог, какво друго е той.

Дъгата внесе в мен радост и спокойствие и някакво озарение. Дъждът беше почти спрял. Ръмеше съвсем леко и аз чувах шума от капките като тихо шушукане. В обърканите ми мисли за спредливостта на смъртта и за все още тормозещите ме въпроси, проблесна искара. Припомних си източните философии, които са най-дълбокото знание за света, извиращо отвътре, от сърцата и душите на древните източни мъдреци, които медитирайки го получават с висше. Просната на леглото, премислих всичко което знам. И тук открих отговора на моята загадка. Бавно доминото се нареди пред очите ми. Основното в източните философии е прераждането. Християнството, както и древните египтяни вярват в живот след смъртта, както и още много религии, философии, религиозни учения и течения и различни езически религии. Дори може би няма да сгреша ако обобщя, че всички движения с религиозна насоченост вярват в живот след смъртта. Това навежда на мисълта, че живот след смъртта е възможен и съществува, след като е описан в толкова много различни религиозни течения и вярвания, възникнали на различни континенти по цялта Земя, датиращи от различни времеви периоди. Ясно е, живот след смъртта има, но тук изниква друг въпрос. Какъв? Връщайки се към източните философии и в частност към прераждането, което е един неспиращ процес на живота, необикновен кръговрат, който го има и в природата, навсякъде около нас. Този кръговрат е може би единствения закон на Земята и той е без изключения. Свикнали сме винаги да има изключения, които да потвърждават правилото, но тук няма. Цялата природа спазва този закон на кръговрата, на преобразуването, на преминаването на едно нещо в друго, на преливането на нещата от едно в друго, на тази верига която свързва всичко в едно бясно колело, в което от всяко нещо произлиза другото и така до безкрай, като не липсва нито един елемент. Всеки елемент се произвежда от предния, а всеки елемент произвежда следващия. Закона на кръговрата властва и над човека. Дедуктивно от всичко това следва, че закона за кръговрата действа и върху човешките души. Раждаш се, умираш след това се прераждаш в друг, умираш и така до безкарай, докато не усъвуршенстваш себе си, както е според източните мъдреци. И ето тук открих справедливостта. Един път се раждаш красив, умен, богат в добро семейство, друг път грозен, глупав, беден в лошо семейство, трети път грозен, болен, умен, богат в лошо семейство или здрав, красив, глупав, беден в лошо семейство. Конфигурациите са безброй и определено е справедливо. Равни сме. На никого не е дадено в повече или в по – малко. Опитваш от всичко в живота. Запознаваш се с всяка подробност, за да се научиш по-добре. Изпитваш целия калейдоскоп, предоставен на Земята. Изпитваш всяка емоция, чувство, преживяваш различни събития, взимаш решения, учиш всякакви уроци, решаваш различни задачи. Виждаш света при всяка нова инкарнация под друг ъгъл.Това ти помага да учиш уроците, да се усъвършенстваш, което е и целта според източните учения. Ние сме тук да усъвършенстваме нашите души. Но и тук има миг на равносметка. Както в Християнската религия, така и в източните учения се проповядва, че след смъртта има „съд”, на който се разглеждат делата на душата. Дали е успяла или не да разреши своите задачи за тази инкарнация, научила ли е своите нови уроци, успяла ли е да преодолее негативните си черти. Душата трябва да реши новите задачи, но и да реши натрупани задачи от предишни инкарнации. Не ги ли реши, те ще се повтарят отново и отново във всяка следваща инкарнация и дори ще се задъбочават.
На базата на постигнатото от душата през този и живот се прави новата програма за следващата и инкарнация. Така цикълът продължава, кръговрата не спира, колелото се върти. Така, по-лесно се обяснява и онзи безславен край – смъртта. Малкото събрание, опелото, прошката с човека и след това скромната почерпка както е обичаят в нашата страна. Това е едно малко събрание от хора, изпращащи душата на покойника към следващия етап от неговото развитие. Кръговрата продължава. Смъртта е една трансформация, елемент от веригата на кръговрата, част от цикъл. За това умираме, защото кръговрата трябва да продължи, но това не е край за нас, а ново начало. Начало с нова инкарнация с нови задачи за решаване. Сега смъртта изглежда справедлива. Смъртта не е страшна, тя дори е възможно най-лека – трае секунди. Виждала съм умиращ човек. Помислете на какви много по-тежки страдания и болки сме подложени през живота си. Смъртта е просто един завършек на нашия път и врата към новия път, които ни очаква. Откривайки справедливостта в източната философия, не прави живота ни по-лек, но все пак дава обяснение за справедливите правила, които властват тук на Земята и в нашия свят. Смъртта не е нещо безсмислено и обезсмислящо, не е принизение на живота, не е недостоен край. Трудно е на хората да го разберат, вкарани в латино сериали, драми и трагедии, чувствайки всичко с пълна сила и много емоционално. Отворени само за днес и сега, играещи в този театър на живота, облечени в костюми и маски, а отдолу са еднакви, нежни и мили души. Просто, души поели по пътя на усъвършенстването. И тогава всичко изглежда справедливо.

Дъждът отново се усили, мокри гълъби се тресякаха на перваза. Дъгата беше изченала и вече се свечеряваше. Бях прекарала в мислене целия следобяд, но бях доволна, бях открила смисъла. Днешното погребение вече не ми изглеждаше толкова принизително, нито пък толкова тъжно. Вярвах че този човек скоро ще се прероди и ще започне наново да учи своите уроци и опитности по пътя си към съвършенството. Неговта душа ще броди около нас поне през първите 40 дена, така е преданието. И на него му е мъчно за нас. Както за нас раздялата беше тежка, така и за него не е била лека. Трябва да си кажем сбогом и всеки трябва да тръгне по своя път, освободен. Защото всичко е простено.

Утре ще запаля свещ за този мои познат в църкавата и за собствено облекчение, и за Бог да прости. Станах от леглото. Бях прекарала там близо 5 часа. Станах и слязох долу да нахраня и разходя кучето и да свърша всичко останало, което ме очакваше. Трабваше да усвоя някои уроци от моята инкарнация и да реша ежедневните си задачи.

През ноща, преди да заспя, дъждът продължаваше да трополи монотонно и хипнотизиращо, а аз бавно се унасях под приспивната му песен, но в главата ми все още се преплитаха картините от днешния ден и кънтяха мислите: „Справедливост има. Създателят (няма да се ангажирам с имена) е строг и справедлив и това е един от най-справедливите закони. Закона за кръговрата – нищо не се губи. Справедливост има. В Създателят е и магическия жезъл и острия меч и мекото перото, с което помилва. Справедливостта винаги ще възтържествува”.


София
Март, 2009г.

Екзистенциалната Книга

Мислех да напиша сборник с есета наречен "Екзистенциалната Книга" - "Моите Монолози".Но както винаги написах нещо и го зарязах. Реших да публикувам тук 2-те есета. Те са може би повторение на някои мои постове, но вече са написани и ми се ще да бъдат грубо казано пуснати да живеят своя собствен живот. На български са и на мен в момента ми изглеждат глуповати, писани са Март 2009. Едното е за Смъртта, другото за Другите.Идеите са познати на тези които са чели нещо от моя блог, но акцентът не беше на идеите в първото есе, а на художествената страна. Не знам дали се е получило. Другото пък не е завършено..

ПП.
Сега си гледам листа с темите, които съм мислила да разгледам. Реших да ги спомена просто - Страха, Волята, Идеалите, Любовта. Сега бих добавила - Вярата, Съмнението, Гнева и Прошката. Естествено към "Екзистенциалната Книга" може да се добави какво ли не.

Попътен вятър!
VPi
:X