Нека мисловно разделим света на две. Разделяме света на аз и другите. Философът и писател Сартр в произведението си „При закрити врати” е възкликнал „Адът, това са другите”. Аз бих възкликнала – „Враговете, това са другите”. Замисляйки се върху тези постулати, достигам до заключението, че и двата са верни. Какво би правил самотен човек на Земята. Имаме пример за това от Даниел Дефо и неговият „Робинзон Крузо”. Картината е ясна. Човекът не може без другите, човекът е социално същество. Нужни са му, за да се огледа в техните очи, за да пожелае тяхната обич и уважение, което няма да получи. Да помечтае за очаквана похвалата, която рядко ще чуе. Да даде любов, която ще бъде отхвърлена. Да поиска любов, която няма да му бъде дадена. Да потърси нежност, вместо която ще получи агресия. Хората са жаловити, сантиментални и нежни към себе си, а жестоки, груби и несправедливи към другите. Хората знаят какво искат да получат от другите, но не го получават както и те самите знаят какво трябва да дадат, но не дават. Сякаш всеки друг е наш враг или съперник. А всички се нуждаят от едни и същи неща – от блага дума, любов, нежност, разбиране, уважение, загриженост. Не се разбираме, а искаме едно и също. Сякаш говорим на различни езици.Това объркване, това неразбирателство, това нежелание да разберем другия, това нежелание да му направим добро е поради една проста причина човека не обича другите, те са врагове. Всеки друг ни е враг. Той не заслужава нашето добро. Не заслужава нищо, не заслужава колкото аз. И така омагьосания кръг се върти – всеки има потребности и мисли, че ги заслужава, но не дава на другите, защото за него те са врагове и не им се полага. „Адът, това са другите”. Те ни обиждат, те ни насилват, те ни унижават, те ни вършат зло, те ни мислят най-лошото. До кава степен сме обвързани с тези други? До безкрай, светът така е създаден. Всеки човек иска да е част от общество. Той е социално животно. Реализира се в пространството на обществото. Без общество той би греел като самотна звезда на небосклона, но никои нямаше да го види, да оцени неговия блясък и тогава блясъка би загубил смисъла си. Блясък, който не заслепява никого. Човекът е социално същество. Той има нужда от другите, те са необходимото зло. Единствената връзка между него и другите е комуникацията. Той има нужда да комуникира, да се сравнява, да обменя мисли и идеи, да обогатява себе си и да говори със същите тези други, враговете. Комуникацията е един от най-съществените начини за изява на самото ти аз, че си тук, че мислиш, че чувстваш, че си жив. Това е спонтаната връзка между хората, енергиен обмен, жица с високо напрежение, която свързва две души. По нея текат емоции, импулси, мисли и идеи с всякаква честота. Чрез комуникацията човек презентира себе си и показва образ, който иска другите да възприемат. Естествено уловките при комуникацията са много. Всеки може да излъже, да се представи по друг начин, да се маскира и да играе роли. Но това е рядкост и бързо бива разкрита от наблюдателно око. В общия случай начинът, по който човек комуникира с другите разкрива собствената му същност.
Разглеждайки, хората ще разкрия двата типа личности, които са обобщени в две групи, в които естествено има много разновидности. Ако нашата личноат е по-екстровертна, разговорлива и отворена, то това е човек с честни, открити намерения, който не се притеснява как ще го възприемат него или думите му. Той няма комплекси, изявява себе си открито, разкрива се изцяло пред другите. В повечето случай това е добър, честен човек, готов да помогне, отворен към всякакъв тип хора, силен и уравновесен. В обратния случай, ако имаме мълчалив човек, който стои отзад, за да не бъде забелязан и само наблюдава, но не участва в каквото и да било. Това е човек прекалено стеснителен, притеснен, не искащ да покаже себе си поради комплекси. Той не е открит, страх го е да бъде себе си, да се изяви. Често е потаен в намеренията си, поради обърканите си чувства. Такива хора са неудволетворени, комплексите, които имат ги изяждат и отварят вратите на по-лоши чувства – завист, омраза, а и по-далеч, стигат и до нечестни постъпки и необосновани отмъщения и ненужна жестокост и агресия. Това неудовлетворение от блокираната самоизява се превръща в неудовлетворение от себе си и в омраза към околните, които свободно се изявяват, отваря вратите към зависта, която води и омразата и това се обръща в лоши постъпки. За това, че не харесваме себе си наказваме другите.
Ние сме тук, за да греем, да покажем себе си, да ни видят, да ни чуят, да ни оценят. Търсим тази оценка от другите, но рядко я получаваме , а тя е толкова важна за нас. Ние се нуждаем от обожанието на другите както и те от нашето, но нито те нито ние го даваме по една и съща причина – ние сме врагове. Тази липса на изява и последващите я злоба, завист и омраза водят след себе си лицемерие, принизяващо одумване, с цел да изявят себе си и да приобщят слушателите си към тях – така тези слаби комплексирани човеци започват да се чувстват силни и значими и повдигат собственото си потъпкано самочувствие. Но това е една илюзия, те имат самочувствие само когато изпитват злоба завист и омраза, в друга ситуация те са отново тези комплексирани, страхливи хора. Не трябва да ги съдим, те са такива - неуверени, страхливи, комплексирани. Те сами са се оковали, а оковите им тежат. Зависта, злобата и омразата единствено ги правят щастливи. Тогава те са силни, само така могат да изтръскат окаляното си самочувствие, но за съжаление хвърлят калта върху себе си.
Желанието да нараниш. Желание да нараняват имат тези злобни и мразещи хора, които наранявайки се чувстват добре от това, че тяхната омразна жертва се чувства зле. Това е характеристика на човек облякъл дрехата на злобата, сложил шапката на омразата и маската на жестокостта. Това са същите тези страхливи, комплексирани хора, които грабвайки меча на злобата и омразата се чувстват силни. Това е комплекса на блокираната изява, на страха от изява, на комплексите и вътрешната неудволетвореност.
Защо възприемаме другите като врагове? Дълго мислих по този въпрос и ми изникна един отговор. Всичко идва от огромния егоизъм на всеки от нас. Ние егоистично искаме всичко да имаме, искаме да сме повече от другите, искаме да постигнем повече, да бъдем повече.
Готови сме на всяка цена от егоизъм да постигнем всичко това. Такъв съм аз, но такъв си и ти, такива са другите, такива са всички. Водим една непрестанна война с другите за да победим ние, ние да сме на върха. Всеки друг е враг. А защо искаме ние да сме на върха, да сме първи? Защо никой не харесва второто място. То все пак е второ, не е последно. Защото никой не иска да е победен. Отново егото се обажда. Искаме да сме първи, за да сме по – напред от другите, за да сме повече, за да не са като нас. Това вътрешно его е виновно. Но то е вродено във всеки от нас. То ни дърпа напред. То ни помага в битките с живота. То е като инстинкт. Представете си човек без его. Той не би оцелял. А в живота и в природата оцелява най-силния. Егото ни дава стимул да се борим и да оцеляваме. Всеки човек го притежава и притежавайки го, то прави всеки друг враг.
София
Март, 2009г.
No comments:
Post a Comment